Чудомир

Посрещане

Полковник Бъкларов го преместиха от столицата за началник гарнизона на

един провинциален град. Според заповедта той трябваше да предаде

службата на заместника си в събота и в понеделник да тръгне незабавно за

новото си местоназначение.

Тъй се знаеше от близките му, с които се беше сбогувал вече. Случи се

обаче нещо непредвидено. Предаването се усложни, забави се и тръгването

в понеделник стана невъзможно. Със съгласието на началството то се

отложи за в сряда.

В понеделник по обяд, като излизаше от работа, полковник Бъкларов срещна

група приятели, с които се беше сбогувал. Изненадани приятно от срещата

и от туй, че ще остане още ден-два, поканиха го на почерпка в близкия

аперитив. Един поръча, друг почерпи, наляха от трети още по едно,

занизаха се спомени, благопожелания, повториха и потретиха поръчките,

докато часът неусетно стана три.

Платиха, сбогуваха се наново и полковникът, като си купи следпразничния

вестник "Прибързана поща", закрачи бързо към къщи.

Щом влезе, и жена му го посрещна сърдито още от вратата:

- Хубаво, много хубаво правиш! Да чакаме толкова време гладни, а ти да

скиташ кой знае къде.

Като стар боевак полковникът не обърна никакво внимание на тази

незначителна престрелка. Извади вестника из джеба, седна на широкия и

удобен стол и като рече:

- Яжте, аз не съм гладен! - почна да чете.

- Тъй,тъй... - занарежда жена му - ти нямаш дом, нямаш близки, няма кой

да ти сготви и да те посрещне, та по гостилници си тръгнал. Прилича ти,

много ти прилича. Ти тук при нас го правиш, а като заминеш в други ден в

провинцията, кой знае колко ще скиташ и кога ще се прибираш.

Полковник Бъкларов си четеше спокойно. Само левият му мустак

потреперваше от време на време, сякаш искаше да пропъди някоя досадна муха.

Прегледа първата страница, хвърли поглед на втората и като се зачете

по-дълго в началото на третата, почна сърдечно и гърлено да се смее.

Жена му продължаваше да засилва огъня и към пушечния прибави и лекокартечен:

- Смей се, кискай се, колкото щеш, ама това, дето си го намислил и дето

го нареждаш, няма да стане! Няма да го бъде! Да сьм стояла аз с децата

тук до края на учебната година, че щяло да им се сбърка учението, а той,

господинът, да иде сам, та да скита и гуляе по цели нощи. Да имаш да

вземаш! Още сега почвам да събирам багажа и тръгвам с тебе! Всички ще

дойдем, тъй да знаеш!

Полковникът все още се кискаше, забил нос във вестника. Най-после дигна

глава и рече ухилен: