Стефан Стамболов

Последна въздишка

Изгрявала светливата зорница,

на запад месеца гаснял.

Ранен покрай зелената горица

в кръвта си млад юнак лежал.

Събудено славейчето запяло,

и тихо вятъра повял,

в гората пресен хайдушка се чула,

за миг юнака оживял...

Подигнал той главата си,

на месца погледнал,

подпрял се на ръката си

и от душа въздъхнал.

И много казвала тая въздишка,

що плаши нашето сърце:

надежди, планове и несполука,

последно на света "прости".

Подпрян той, месеца как гасне гледал

и с него наедно гаснял.

Изгряло слънцето, месеца залязъл,

юнака завинаги заспал.

Скостила се ръката му,

що ножа е държал,

угаснали очите му,

где мъжество блещяло...