Последна радост

1. В разказа са представени двете полюсни състояния на света мирновременният живот и войната. Когато пресъздава облика на загубения мирен живот, писателят рисува конкретна, достоверна действителност, докато светът на военните изпитания е символен, иносказателен. Двата свята се срещат на гарата, когато мирните хора стават войници, индивидите се превръщат в мнозинство.

В миналото главен топос е градът, а времето е сегашно, т.е. то е вечно. Пресъздавайки празника и делника, писателят акцентира върху трайните и устойчиви форми на съществуването, внушавайки, че това е извечният, установен и естествен начин на живот, в който единствено е възможно да се реализира пълноценно човек. Представяйки мирновременното живеене, писателят концентрира вниманието ни върху празничните му мигове ако на трудовия делник отделя финалните редове на втората част, на празника в живота посвещава третата и четвъртата част, защото именно тогава се разкрива богатството на човешката душа, нейната виталност и многоликост. По време на празник задръжките постепенно отпадат, а човек се весели, волно и разкрепостено. В особения пламък в очите и радостните усмивки Йовков съзира действителните проявления на колективната душа.

Светът на настоящето това е войната. Миналото, мирният живот, някогашната радост са потъпкани, хармонията, в която са живели някога героите, е нарушена. Войната е движение от блаженството на всекидневния живот към тъмните човешки страсти. Тя е днешната неяснота като контрапункт на ясното минало. Липсващите пътища, непостроените мостове, неочаквано изчезващите пътеки провокират не само представата за прекъснатите връзки със света, за потъването във враждебния свят на злото, но и за пресекването на самия живот, за изчезването в селенията на мрака. Проблемът за войната е разгледан от гледна точка на абсурда и трагизма в нея, на нещастието и загубването на моралните добродетели. Войната изпъква с всичкото зло, което носи глад, студ, мизерия, изнурителни походи и масова смърт. Но по страшното е, че променя хората, които деградират и се превръщат в зверове. Приятелството, другарството и доброто са изместени от злобата и егоизма. Йовков търси красотата в душата на човека, а войната я разрушава, затова тя е най-голямото бедствие на земята. Тук хората се оварваряват, стават първични, злото се превръща в основа на поведението им. Акцентирайки върху духовните поражения, Йовков последователно утвърждава идеята, че не физическата, а нравствената и етичната смърт на личността представят антихуманната природа на войната. Активизирането на архетипните прдстави за Злото, на мотивите за проклятието и омагьосването подготвят читателя за предстоящите беди. Авторът особено настоятелно подчертава хаотичността и непредвидимостта на живота по време на война военната колона се е потопила в тъмния хаос на мъглата, горите са омагьосани и прокълнати. Изпитанията на човешката устойчивост, мъченичеството като форма на военното всекидневие са смисловият център на повествуването. Те са в основата на непрекъснатото пътуване на героите, на промените, които претърпяват, и на бедствията, които ги сполетяват. Лишени от традиционните си опори, откъснати от естествения си живот, хората сякаш престават да правят разлика между действително и въображаемо. Колкото по-големи стават изпитанията, толкова по-осезаема е заблудата. Именно чрез това смесване на действително и фантазно Йовков внушава идеята за първоначалното погубване на човешката душа нейното объркване, разболяване, полудяване. Тази война руши, унищожава. Тя обезверява човешките души, обезличава ги, превръща хората в губещи, поражда отчаяние и покруса.