Христо Фотев

Пощальонът на щастието

Понякога животът ми престава

да се завръща и да заминава.

Поняка животът ми престава

да ме събира и да ме раздава.

Живота ми понякога престава да ме отделя и да ме сродява

с дървета, с птици, с хора. И тогава,

когато е най-страшното, тогава

той - пътя във душата ми изгрява,

изправя се и тръгва със такава

усмивка, че луната избледнява,

и всичко избледнява,

и всичко избледнява -

засиява

в усмивката му цялата планета...

И аз отново тръгвам в песента

с момичетата, с тънките момчета -

най-хубавите на света.

Вий помните ли името ми? Помня,

че всички ние бяхме с имена.

Но аз не помня тежестта огромна

на тъмнина, тъга и светлина...

Не помня на лицата ни чертите,

на думите ни сините искри.

Най-близките не помня, най-добрите,

най-светлите, най-първите дори.

Не се сърдете вий. Какво да правя?

Аз ще забравя малките неща.

Но няма никога да ви забравя -

най-хубавите на света.

Аз няма да забравя песента ви,

с която вий вървяхте призори.

Как неусетно пътя се изправи -

единственият може би...

Вий гледахте как той се устремява

и блясъка на бледите звезди

ръцете си на млечния подава

и той целува вашите следи...

И после си отидохме. Престана

да съществува нашата тръба.

Но в планината пътя си остана,

за да споделя простата съдба

на всичките си братя по зебята.

И нашата съдба да сподели.

Той не напусна никога селата,

а цялвата земя обиколи.

Вървяхме ний и той в нощта вървеше.

С нас падаше и с нас сега върви.

С най-силния в Добруджа ореше -

заплиташе се в острите треви.

С най-нежния той свиреше във Прага

и струните му радваха града.

В Австралия с най-смешния избяга -

в нощта под евкалиптите рида.

И ме разтърсва с тъмните си тръпки.

И аз мълча под свойте стихове.