Помниш ли онзи път, когато едва не те сгази един мотор? Беше застанала по средата на улицата и само невероятния ти късмет те спаси от сигурна смърт. Стоеше по средата на платното, там където бялата линия разделя двете полета, а той летеше право срещу теб... Не те виждаше, защото беше изправил мотора на задната гума. Спомняш ли си рева на форсирания двигател?... Можеше да е последното нещо, което чуваш. Ти гледаше мотора и до такава степен се беше парализирала от това, което се случваше, че за една нищожна секунда загуби представа за реалността.

Правилата на живота и всичките му ограничения вече не важаха за теб, защото... Беше мъртва. Но и ужасът на смъртта беше далеч... Ти още беше жива. За един миг, а всъщност цяла вечност, ти проигра отново живота си. Като бавно отминаваща кинолента. И се видя отстрани, без чувства и емоции, без ограничения. Тишина. Удължаващо се до безкрайност време. Повече нямаше нужда да се боиш от каквото и да е било. Нямаше нито глад, нито болка, нито страх, нямаше любов и радост, нямаше съвест, нямаше граници... А смъртта беше и близо, и далеч. Но без ужас и очакване. Без мисъл за Бог или нищо. Чисто гранично състояние - единствената пълна свобода, която можеш да изпиташ. Само за една нищожна секунда. После пресече улицата и моторът отмина с рев нататък. Колената ти трепереха, а в стомаха си усещаше познатата еуфория от избегнатата опасност.

После ти вървя дълго, замаяна и пълна със учудване. Толкова лесно, толкова просто... В рамките на няколко секунди си човек, който пресича една улица и купчина кърваво месо. Прекалено лесно. Още вървиш по улицата и усещаш нещо друго... Налягането. Беше го забравила, но случката отвори в мозъка ти някакъв тунел и оттам нахлу цяло ято спомени. Налягането. Онова нещо, което прави краката ти тежки, което ограничава всяко твое движение и ти... ти си забравила да го чувстваш. Толкова си свикнала с тази верига, че вече дори не я усещаш. А в онзи миг? Откъде ти е толкова познат?... Усещаш как думите се боричкат някъде в мрака на паметта ти, борят се да изплуват и аха отново потъват навътре. Къде? Мисли по-бавно. Някъде назад, върни се бавно..някъде, където няма граници...

... ти си на пет години и ужасена стоиш в леглото. Онова страшно, отвратително чудовище, което сънуваш всяка вечер пак те е посетило. Ами ако е под леглото? Забрави за миг (то е под леглото)... няма да мисля за (ще ме сграбчи) него, какво сънувах... май (нещо се движи отдолу), няма да мисля.. Не!! Да, сънуваше как летиш. Беше чудесно, нали? Такава лекота... забравена отдавна. И после се събуди (ами ако изведнъж скочи) и се почувства тежка (и ме сграбчи)... Прикована за леглото, (и крещя от ужас) струваше ти усилие дори (никой не ме чува) да дишаш, дори (никой не се събужда)... О, престани!

Продължавай да вървиш. Бавно и спокойно. Усещаш как съзнанието ти плавно намества частите и те кара да забравиш. Ами да. Вече ти се струва, че е минал цял век откакто мотора