Помнещи думи

За хайку -книгата на Стефан Петков Лунна съдба

Да започнеш да четеш книга означава да отгърнеш една душа,ето защо четенето е среща ,надникване и разгадаване на тайни. Поезияте е енигматичният език на вътрешния живот, на неспирния поток, от мисли и чувства, но за да се разбере необходимо е тя да бъде четена с любов,тъй като е създание за-и-от любов.Поезията не се ражда единствено от огъня на младостта,напротив всяка възраст си има своя поезия,която придружава човека през целия му житейски път и той е способен да я открие във всеки миг от него.Малката хайку-книжка на Стефан Петков Лунна съдба успешно ни увернява в този факт и изненадва със свежестта и искреността си.Петков е заслушан в мелодията на поезията / а своя специфична поезия-мелодия притежава всеки един период от човешкия живот/,родена от най-красивата светлина тази на залеза. Той съумява да я съхрани в неизтичащата тъкан на словото.Буреносността на ювенилността е заменена от ухаещата тишина и умъдрената светлина на човек,застанал на високия връх на своето лично време,което му дава възможността лесно да надниква отсам и отвъд ,да се наслаждава на тишините и мелодиите, които долавя.

ВРЕМЕТО не само руши и ограбва човека, но и утаява в него своите богатства, заключва тайните си, стаява премълчаните думи и мисли и Ст.Петков поема едно любопитно пътешествие по изживяното време и се наема лаконично да го разкаже в своите хайку-стихове.Времето е надмогнато от паметта остров в изгубващото се битие. Паметта на думите е постигната чрез вечността на поезията.Защото тя винаги е била говор за непреходното,съзряно в образите на временото,изплъзващото се, тленното и ефимерното.Тук поезията спасява от ужаса на изтичащото,изгрява като пленяваща зора,за да осмисли изминатото време, преживения живот , за да надмогне , чрез красотата си, жестокостта на човешкия жребий неговата променлива лунна съдба:В залеза на /моя живот изгря хайку/.Лунна съдба. Помнещи думите съхраняват душата, побират в себе си нейната небесна увлеченост. Луната винаги е примамвала и тревожила въображението менлива и непостоянна, единствено тя има правото да обхожда видимите и невидими светове, да преминава свободна отсам и отвъд, да познава загадките на светлината и тъмнината, затова Петков търси нйният образ като надслов на своето поетично търсене, за да може да осъществи подобни трансформации между младостта и старостта, тъгата и радостта, очакването и надеждата.Тъй както луната винаги се завръща, така и думите, завръщат при нас неизречените мисли и емоции. Думите са луни, бродещи през душата между видимото и невидимото,смълчаното и звучащото, те се завръщат в нас и със себе си донасят и отминалите дни, образи, лица, копнения.Думите опазват душата от грабителната ламтежност на времето.Може би това е лийтмотивът на тези стихове изтичащото време, битието притиснато между цъкащите съдбовно стрелки на Фуртуна... Мотив, вгъващ в себе си и всички останали мотиви. Човекът трябва да разреши някак предрешената и предварително изгубена битка с участта си, да се разчистят натрупаните сметки и Ст. Петков го прави, но по един особен, изключително запленяващ и дори ,бих казал, аристократичен начин а именно чрез поезия. Лирическата стихия е отприщена и в пълноводието си залива и преобраща самата съдба. Откровението на