Иван Вазов

Поля и гори - Родното пепелище

Ох, не за радост, не и за разтуха

при теб дойдох, о бащино огнище,

на мойто детство люлка вече глуха,

на мойта младост жално пепелище.

Печално гледат тез останки прашни,

тез срутени стени, грамадни ями,

тез дупки с бурени обрасли, страшни,

кат гробове зинали под крака ми.

Ах, де оградата оная мила,

де раснах, пях, минувах дни благатки,

де зрейше мойта младост, ум и сила

под толкова любов и грижи сладки?

Де оня дом, във чий прозорци чисти

засмяно утром слънцето блещеше?

Де младата лоза с зелени листи,

коя над двора весела висеше?

Де чучура с вълни шумящи, светли?

Де чемиширите бухлати, гъсти? -

Гласът на перястите будни петли

и песните на птичките чевръсти?

Уви, днес всичко глухо, запустяло!

И тук, и около: трева, грамади.

Скръбта живей в туй място погрозняло

и гущерът - в разсипаните сгради.

Едвам тук-там лица печални, бледни,

кат призраци се мяркат в бучинишът,

моми повехнали, вдовици бедни,

остали живи само да въздишат.

Направо впивам очи насълзени

да зърна нещо в тез останки гробни,

следи на пламъци и разрушенье,

на сънища мъчителни подобни.

Не видя нищо! Всуе аз блуждая,

и къта, де пръв път видях небето,

уви, едвам аз мога да позная -

и то по свиването на сърцето.

Сопот, юли 1882