Иван Вазов

Поля и гори - Размишления в колата

Хладно, зима. Ветровете

сняг по пътя сипят вече.

Сивчо, Кривчо! Дя, теглете,

че градът не е далече.

Там ще вземем наший Яка:

разпус пише ни, че има,

майка му дома го чака,

Коледа ще минем трима.

Доста време, откак он е

на ученье в градско школо;

малко луд е и хайгон е,

но не щях да падна долу;

всички пращат, и аз пратих.

Та и ний не сме ли хора?

Колко мъки си изпатих,

майка му дор приговора!

Ех, дете е, що да правя:

грях е сляпо то да трае,

злато няма да оставя,

бари книга нека знае.

Не е право, дето казвал

поп Танаску, бог да прости,

че в учений дявол влязвал,

по е харно да сме прости.

Не е право, не е право,

има нещо в тая книга,

тя върти света наздраво,

тя струпаля, тя повдига.

С едно рало и волове,

видях, царства се не грабат;

времена дойдоха нови,

и човеци нови трябат.

Мина робство, неволия,

но да спим и то не струва;

простият и в слободия

пак е сляп и пак робува.

Едно време бе парата,

тя ум даваше за двама,

а днес питат във главата

какво има, какво няма.

И наш Яко след пет годин

глава умна ще да стане,

и учен и благороден,

ще зарадва старостта ни.

Тогаз нека хаджи Пете

да се пъчи, да се ежи...

Кривчо! Сивчо! Дя, теглете!

Нощта пада, вятър реже.

Как го майка му, горката,