Иван Вазов

Поля и гори - Леевица

I

В таз усоя, татко мой,

в мъки ти издъхна,

твойта кръв, като порой,

тук бликна, изсъхна.

Тук остави ти глава,

кости мъченишки,

с недодумани слова

и с глухи въздишки.

Кой чу сетният ти вик

молебен и жален?

Кой прие във оня миг

твоя взор прощален?

Кой на помощ се яви,

кой сгря твойта вяра,

кога мечът се възви

над глава ти стара?

Твой съм син и тук не бях,

ръка да протегна,

твоя кръв съм - не успях

с теб ведно да легна.

Кой знай що си тук мислил,

страдалецо клети,

болен, немощен, унил -

на звяра в ноктете?

Може би да си умрял,

като тиха жертва,

може би си прогълчал

нечуена клетва,

въз съдбата, въз светът,

въз небето боже,

и въз мен, що в твойта смърт

зех участье тоже!

II

Ти умря тук недалеч

с упорна надежда,

паметният камък веч

тук се не съглежда.

Може би, че в тоя час

тревата го тули,

или горска хала с бяс

нейде го търкули.

Нищо. Твойта страшна смрът

нека дири няма: