Иван Вазов

Поля и гори - 1884 - Кулата

(Балада)

Две недели има откак е във гроба,

умря ненадейно кат вадеше боба:

злочестата баба! Тя вече е прах,

но името й йоще разпръскова страх.

Над мрътвата котка проклета прескочи,

кога бе простряна на дворските плочи,

душата й нощем се скита без мир

по друми, по гробье: тя стана вампир.

Какви не историй ужасни се чуха!

Тоз видел вапиря над кулата глуха,

друг срещнал го нощем при "Черния пън",

а някои даже мачкало на сън.

- Недей ходи, Янко, при кулата пуста,

там гробът продънен наблизо стърчи.

- Не вярвай ти, мале, на хорските уста;

кой Радка ще срещне? Ех, мале, мълчи!

И рипна, подсвирна сред нощната дрямка,

изскокна накрая: там месецът грей

и кулата хвърля грамадна си сянка,

но нищо из друма се йощ не черней.

"По-харно от връха!" - и качва се смело

през пролазът тъмний на горнята площ;

пред него полето задрямало цело

и нищо не буди дълбоката нощ.

И дълго той взира се татък в полето;

а месецът гледа кат жив от небето...

Полунощ. А Янко трепери, бледней,

той своята сянка да види не смей...

Внезапно кръвта му замръзна във жили!

Той гледа: пред него се бабата хили,

главата й се люшка, ръцете й висят,

от цялото й тяло вей ужас и смрът.

Из гроба дошла е. Уста й се чернеят,

наместо две очи, две дупки там зеят,

тя хили се, стъпа и иде насам,

а Янко е цял лед и дъха едвам.

Тя хили се, иде, той мълком отстъпа,

тя ръце простира, той бледен се дръпа;

вторачил е очи, ни жив, ни умрял,

в умрялата баба, кат смрът прижълтял.

И гонат се мълком по месчина двама,

по самите крайща на страшната яма...

Завчас той изчезна: глух шум долетя,