Поезията на Вапцаров диалог с времето, с историята, с човека

През 30те години на 20ти век в българското социокултурно пространство настъпват ценностни и естетически трансформации, в голяма степен провокирани от процесите на олевяване на обществото. Предчувствието за политически катаклизъм, за парадигмални ценностни и идеологически размествания изострят съзнанието за близка, предстояща смяна на политическия модел, за граничност на ситуацията, за скъсена дистанция между човека и историята, между човека и зареденото с напрежение време. Личността започва да мисли себе си вече не като отчужден, страничен, статичен наблюдател, а като участник в историческото случване, като част от колективната сила, заживява с усещането за алтернативност на ситуацията, става пълнокръвен субект в диалога с Историята.

Именно осъзнаването на съдбовността на историческото време, на необходимостта от радикален прелом тук-и-сега, фиксирането и удържането на мига в драматичния диалог между човека и света (но света мислен в момента, като ситуираност на човека в сегашното социалното, политическото, общественото) са в основата на Вапцаровото творчество. Неговата политизираност, обвързването му с ясна идеологическа парадигма безспорно го включват в дискурса на пролетарската поезия, в реда на Смирненски, късния Гео Милев, левите поети от 30те години. Но Вапцаров създава нова естетическа система, нова структурна мрежа, в която вече зададени идеологически клишета и митологически образи, чрез които се мисли революцоята, се преобозначават, а връзктата между човека и света, фиксиран като реалност, но и като провидяно бъдеще, радикално естетически се усложнява. Ето защо в лириката на Вапцаров се открояват два основни смислови центъра многопластовостта на живота като настояще и като бъдеще и човека, уловен в мига на съдбовен исторически избор, ситуиран на предела между алтернативни аксиологически и идеологически различни светове. Именно тази нова в категоричността и агресивността си, самозареждаща се с напрежение позиция на индивида спрямо променящата се реалност поражда диалогичността във Вапцаровата поезия, отразена не само на структурното ниво на текста, но и съграждаща цялостния й смисъл.

Специфичното за Вапцаровата поезия, това, което я отличава като естетически феномен, е конструирането на света чрез неговите реални очертания, чрез неговата предметност и денотативност той е определим, видим, лесно разпознаваем, разложен на отделни елементи. Като тенденция поетиката на предметността се оформя още през20те години в лириката на поети като Гео Млиев и Далчев. Във Вапцаровата поезия