ПОЕЗИЯТА НА ЯВОРОВ МЕЖДУ ПРОКЛЯТИЕТО И МОЛИТВАТА

Човешката душа е сложен микрокосмос, изграден от дълбоки и скрити вълнения, желания и чувства. В нея доброто и злото се преплитат, отричайки се взаимно и свързвайки се в едно цяло. Демоничното и ангелското се противопоставят и отхвърлят. Това превръща човешкия живот в неизменно движение между грозното и красивото, между сълзите и радостта, между проклятието и молитвата.

Словото на Яворов е песен на човешкото вътрешно, интимно съществуване, изграждащо се на границата между света на другия и съкровения свят на АЗ. То също се люшка между добро и зло, между проклятие и молитва. Чрез него те едновременно се сливат и разграничават (разделят), изграждайки многоликия образ на света, предават сложната полифоничност на човешкото битие.

Още първите творби на Яворов му донасят огромна популярност с невероятните си художествени качества. В тях се разгръща мотива за двуполюсността на човешкото битие, за борбата между проклятието и молитвата у човека.

Сред тези произведения се откроява поемата-песен Калиопа, жизнерадостна стихия, несломимо любовно чувство.

Мотивите за молитва и проклятие и тяхното противопоставяне в човешкия живот са обективизирани в образите на хубавицата и злия магьосник. Това са двете сили, определящи чувствата и стремленията, тъгите и падинията на младия човек ковач на съдбата си. Още в тази ранна творба, любовта се превръща в обединителен център на двата основни мотива:

Брат бъди ми, враг не бивай,

огън поглед тук не впивай.

Подобен мотив се наблюдава и в стихотворението Овчарска песен. Проклятие (зло проклятие) и молитва (кръст поправих), се кръстосват в младата душа, изграждайки многозначния образ на човешките чувства.

Още тук в тези ранни творби словото е обогатено с дълбоко психологическо проникновение нов момент, не само спрямо фолклора, но и за българската литература от началото на века като цяло.

Психологическото проникновение е постигнато чрез мотива за молитвата и проклятието, чрез тяхното противопоставяне и съотнасяне.

Яворов е еднакво силен поет, както в преработката на народно-песенната традиция (Луди млади, Овчарска песен и др.), така и в сюжетните си, обърнати към народните страдания стихове. Въпреки тяхната обективност и конкретност на пръв потлед (визирана в заглавията): Арменци или Градушка, това са стихове за човешкия живот, за човешкото вътре в душата му и навън в света на другите човешки същества. В тези творби е отразено отрицанието (анатемата) и богословът, като основни мотиви, изграждащи битието на човека.

Великолепната лирическа поема Градушка е изповед на недоволния от своята участ селянин, на човека, свещенодействащ между земята и небето, свързвайки ги в едно цяло. Но поетическото слово в творбата не е монолитно то варара според източника си. В поемата се чува не само един глас: на селянине като лирически персонаж, е съпоставена гледната точка на интелигента, който наблюдава отстрани, но не равнодушно събитията. Многогласието на поемата насочва към нейната всеобхватност, към тенденцията в поетическия текст, ориентираща към драматичната част на всяко човешко усилие.

Тектът се лута между проклятието и молитвата, безверието и вярата, надеждата и покрусата. Тези състояния имат и своите текстови определения: грях, мор, неволя, взор уплашен, дим и адски тътен, усмивки, мирно време и пр.

Разделената на шест части творба се членява смислово и сюжетно на две палюсни линии. Първа, трета и пета част на поемата са свързани помежду си със своета сюжетна и смислова напрегнатост. Втора, четвърта и шеста част са обединени от състоянието на спокойствие,