ПОЕЗИЯТА НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ (ЗАВОД, ИСТОРИЯ И ДР.)

АКАД. ПАНТЕЛЕЙ ЗАРЕВ

Втората половина на 30те и началото на 40те години дариха българската литература с един голям талант. Това бе Никола Вапцаров. Изключително явление, поет, който събира в себе си най-живите черти на народа и епохата. Този поет може да се разглежда само като Ботев или Вазов. Или като неговия голям предшественик Христо Смирненски.

Затова и преценките за него изискват по-особена настройка, изострено чувство за голямото и неповторимото. Той може да се сравнява с онези титани, чието творчество ни вика към себе си непрекъснато, тъй като те са внасяли в изкуството преломни идеи, нова психика както е било това примерно през Възраждането за европейското изкуство, преодоляло чрез идеала си античността. Може това сравнение да изглежда не по мярка, но претърсете цялата световна литература и кажете, има ли аналогично на Вапцаров явление поет с битие и психика на работник, достигнал до най-верните идеи на епохата? Човек, чиято душевност е поела в себе си така пълно възбудата и революционното, хуманно напрежение на този барутен XX в. и му е дала конкретен, силно художествен емоционален израз.

Този малко натрапващ се на погледа млад човек с разкопчана небрежно яка и паднал на челото кичур, както си го спомням, се движеше незабележимо между хората. Но това бе само външната, показната страна. Защото всяка негова душевна клетка трептеше от напрежение, от възбуда и деловита устременост. Той бе и като писател, и като партиен функционер на предната, огневата линия. Но не бе ли той такъв и в поезията си? Не се ли смяташе все още скромно за новак в нейната всепризната среда, при все че успехът и постиженията му говореха друго?

Ето неговия учудващо точен и характерен градски пейзаж:

Завод. Над него облаци от дим.

И на фона на този пейзаж:

Народът прост, животът тежък, скучен.

Той видя суровото лице на живота отблизо, без маската на грима. Свирепия живот, който мачка и потиска човека, живот, изпълнен с несигурност в утрешния ден, с принуда и нужди. Там, в завода, е душно и тежко. Трудно се дишат фабричните пари. Потиска атмосферата и навън, всред хората на площада, пред киното и на улицата, тези многолюдни тържища на човешка нищета, възпени от Вапцаров. Мрачни са затова картините и в неговата поезия. И все пак те са озарени от чудна светлина.