Поезията на Багряна е една нова среща между света и човека-в духа на цялостния авангарден процес на възвръщане на човека и сетивното начало и в духа на една разбунтавана женска психика,на разбунтувания човек на 20-те години и на една индивидуална съдба,която троши ключалките на дома-затвор и на затвореното духовно пространство.

Поезията на Багряна е светъл химн на живота,копнеж по екстазно изживяване на света-израз на опиянението от първичността.

Творчеството на поетесата пресъздава хармоничното единство между българаската патриархалност и новия свят,които са парадоксално съчетани в светлоусещането лирическата героиня.Волята и за свобода на избора не се отклонява от традиционните и роли на жена,майка и съпруга на лирическата героиня със своята позитивна,витална сила на духа,със своята жизнена енергия е завладена от ненаситената си жажда от живота в цялото му многоликост(цялата негова многоликост).

Елисавета Багряна е сред поетите, които в своето антисимволистично отрицание утвърждава неистовата виталност и пребъдност на живота. Новото самочувствие на себеоткрилия се човек, удивен от духовната си усетливост, е неотделимо от връзката с вековечните корени, с които поетесата заяви категорично близостта си още в стихотворението "Потомка":

"Може бе съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице - земя."

Пиршеството на сетивата е проявление не само на самопознаващия се дух, но и устремно подчиняване на тъжеството на живота. В същото време личното съзнание - в градежа на нова сетивност, пълнокръвие на чувствата и изживяванията, отрича спонтанно закостенелите порядки - вериги за освободения човек.

В лириката на Багряна тази верига на освободения човек,този затвор се явява дома. В стихотворението Вик е видян в най-отблъскващия му и потискащ за човека образ ( ... тази стая тясна, тъмна, ниска ). На този дом са отнети традиционните значения като топос на хармония, уют и топлина, на сигурност и защитеност от опасностите на външния свят.Той е асоцииран със сковаващо човешкия дух пространство, със затвор. Освен това домът ограбва стойностното в човешкия свят и го обрича на смърт чрез безразличие и нелюбов:

...умирам от неизцерима рана,

че аз не съм възлюбена и близка,

ни чакана от някого, ни звана.

Стихотворението е болезнен вик на една отчуждена душа. Вик за взаимност и близост, за разбиране, за любов. То е изповед на копнежа по всеотдайност и извисена нравственост ( от всяка тъмна мисъл се отричам,/ край своя враг беззлобно ще отмина ). То е обещание за щедра обич. Лирическата героиня жадува да раздаде своите духовни богатства, своята младост огнено пламтяща и да полети над света с крилете на свободата и любовта. Именно този волен полет е алтернативата на сковаващото и убиващо пространство на дома.