Поетическите послания на Атанас Далчев

След първата светочна война в нашата литература се наблюдават много и разнопосочни тенденции.Те са свързани с трескавото търсене на нови ценностни ориентири и на нови послания. Поезията на младите не толкова дава отговори , колкото поставя въпроси. В питанията за мястото на човека в света се включва и Атанас Далчев. Творчеството му се отличава не със своята обемност, а със своята оригиналност и различност. Далчев изповядва веруюто, че : Един писател си личи и по това , което не си позволява да пише. На това кредо творецът остава верен докрай.

Оформил своите естетически възгледи под прякото влияние на Константин Гълъбов и кръга около списание Стрелец , Далчев се обявява за родно изкуство , но приобщено към ценностите на Запада идея, която в ългарската литература има своя генезис още в идеологията на кръга Мисъл. Западното се схваща като синоним на общочовешко , но трябва да се усвоява , без да изгуби същностно българското.

Според идеологията на стрелците новото изкуство има антисимволичен характер. Интересно е ,че първите творби на Далчев, поместени в сборника Мост , са силно повлияни от символизма. Поетът се отказва от тях, а новите му естетически търсения са коренно противоположни на предищните му увлечения. Хахлуват мрачните цветове на действителността, на лишения от поезия и смисъл, безрадостен човешки живот.

Стихосбирката Прозорец (1926) е израз на една нова, непозната в нашата литература поетика. В нейния художествен свят властно доминират вещите, но не както в символистичната поезия като знаци за някаква друга реалност, а като белег на обезличаването на човека. В заглавията на стихотворенията човешкото присъствие е редуцирано Болница , Коли , Хижи , Вратите , Къщата са част от творбите включени в книгата.

В Болница осезателно усещаме разпада на човешкото, маркирано и чрез синекдохите лица побледнли , черни ръце , разкривени болни усмивки . В текста се долавя властното присъствие на смъртта. Подобно внушени имат и творби като Старите моми , Стаята ,Къщата , Хижи .

Прави впечатление , че в текстовете на поета Домът като изконно място на човешката сигурност, защитеност и топлота се е разпаднал. Заглавията на Далчевите творби насочват към множество синоними на Дома , но именно човешкото присъствие , което превръща къщата, стаята, хижата в Дом липсва. Вратите и прозорците , които маркират границата между своето и чуждото , между защитеното лично пространство и опасностите отвън , в Далчевите стихове са порутени, загубили своята охраняваща функция. (стени с опадала мазилка/като че с белези от струпеи, / врататараззината и черна/и чер прозорец изпочупен- стих. Хижи; Затворена е всякога вратата , / а мракът спи и през деня в стаите стих. Къщата ; Прозорците затворени и черни/ и черна и затворена вратата стих. Повест). Това са само част о примерите в стихосбиката прозорец , които не представят безрадостен , грозен свят , в който витае усещане за смърт и разруха. Често Човекът присъства само като спомен , като отражение в огледалото , като пожълтяло снимка, като сянка. Според литературната критика предчувствието за прокоба и нещастие, което се долавя в пренаселения с огледала , часовници и портрети интериор на Далчевите текстове , се свързва с влиянието на диаболизма.

В художествен свят на стихосбирката вещите сякаш живеят собсвен живот, те са лишени от обичайните си гункции. За сметка на това Човека или го няма, или вещният свят се е превърнал в негов затвор. В стихотворението Повест лирическият говорител е сранно раздвоен. То едновременно говори за себе и се наблюдава сякаш отстрани. Монотонията на живота без ни една любов, без ни едно събитие , безкрайно повтарящият се кръговрат на годините , които не носят нищо , превръщат съществуването на лирическия човек в зла измислица . Той е самотен , няма път към другите, не може да излезе от своята къща гробница. Единственият му контакт с външния свят е листът със словата : Стопанинът замина на Америка.

Усещането за безсмислието на човешкото съществуване доминира в стихосбирката . В Старите моми надеждата на героините е накрай женихът им да дойде. / последният жених да дойде / и скъса нишката на две . В безсмислието, грозотата, монотонността на живота , Смъртта се превръща в единсвеното събитие , а понякога и в единственият избор на лирическият човек.

Подобно е и внушението в Дяволско . Умиращият под покрива се усеща като част от заобикалящия го забързан свят : О, аз разбирам:този весел свят/ със мене и със мойта скръб не свършва , но заедно с това се чувства изолиран и различен от останалите и мога ли да бъда техен брат . Отново, подобно на Повест , позицията на лирическия човек е двойнствена той едновременно споделя и сякаш се наблюдава отстрани . За себе си той е намерил смисъла : Аз имам всичко : моя е смъртта.

Дяволско е поредното свидетелство , че Домът в стиховете на Далчев не е убежище. Но и Пътят не е алтернатива. В стихотворението Коли пътят е потъмнял и разкалян, / който води незнайно къде ; той е