Поетика на конфликта в Яворовите драми

Положи ме като пръстен на ръката си,

като печат на сърцето си,

защото любовта ми е силна като смърт...

Соломон

Конфликтът в Яворовите драми е една от коментираните фигури от поетиката на творбите. Историческата динамика, различните културни периоди и теоретико-естетски нагласи не са внесли сериозна корекция в назоваване, разчитане и обясняване на особеностите на типа конфликтност в Яворовите пиеси В полите на Витоша, трагедия в пет действия,1911 и Когато гръм удари,как ехото заглъхва, пиеса, 1913. Всеки нов литературно-изследователски контекст излъчва твърде сходен интерпретативен почерк, който отвежда към диспозитива: житейски преживявания /литературни сюжети, автобиографически драматизъм /художествена артикулация, социално-ролеви маски /фикционална образност. Разчитането и анализирането на конфликтността в пиесите сглобява интерпретативната синтагма на особен тип междутекстовост и идентичност между реална житейска драма, поезията от Безсъници и Прозрения, Парижкия философско-поетически дневник, писмата до Мина и Лора, самоонализите и изповедите пред литературните историци и критици проф. Мих. Арнаудов и д-р К. Кръстев. Особеностите на драматургичния конфликт в пиесите произтичат сякаш от пренаписването с езика на драматургичния изказ на универсалния тип конфликтност, добре познат от поезията му. диспозитива на екзистенциалната философия той отвежда към конфликтната среща на Аз-а с неговите социално-битийни и метафизично-битийни проекции.

Цел на настоящето изследване е да се анализират фигурите на конфликта в двете Яворови пиеси, които се явяват израз на моделната завършеност на универсалния драматизъм в творчеството на поета, който, стегнат в канона на драматургичния жанр, по друг начин нормализира поетическите безсъници, кошмари и видения, солипсизъм, страдание и невяра, редуцира ги до конфликтната положеност на Аз-а в света. Драмата като жанров механизъм сякаш в най-голяма степен дава свобода за конфликтен сблъсък между образите на знаенето, познанието и действената им реализация. Яворовите пиеси са другото лице на така познатата поетическа саморефлексия на поета, в които субектът непрекъснато опознава себе си, конфликтувайки със социалните, нравствени, културни, сетивни граници на битието. Протагонистите в драмите на твореца сякаш повтарят безплодните гносеологически усилия на лирическия Аз да излезе извън границите на рациото, да разшифрова метафизичната загадка.

Поетът се насочва към драматургичния език в момент, когато е изчерпал поетическата знаковост, в момент на лирическо замлъкване и нови жанрови търсения след 1910 г. Широко известна е авторовата предговореност на този процес /Стиховете ме отвращават почти. В тях човек не може да каже всичко, ако не е принуден да престори всичко... Аз имам нужда да се изкажа по-напълно и по-ясно. И затова трябва да подиря друг жанр./ Драматургичният жанр се оказва новата територия за проиграване битийните трансформации на Аз-а. В конфликтната образност на неговите две пиеси можем да разчетем познатата художествена стратегия на автора по интерполиране на лични преживявания и страсти, процедура, добре позната от лириката му - от една страна, и художествените проекции на театралното, преводаческо и културно дело на писателя - драматург и артистичен секретар на НТ през този период. Поетът структурира и разработва елементите на драматичния конфликт като