ПОЕТ НА ДУХОВНОТО ИЗВИСЯВАНЕ И НА НРАВСТВЕНИЯ СТОИЦИЗЪМ

Сто и петдесетте оригинални стихотворения на Николай Лилиев, събрани в трите му книги: "Птици в нощта" (1918), "Лунни петна" (1922), "Стихотворения" (1931), са огледало на националните добродетели, на патриархалната чистота на българския характер, на несъкрушимите духовни сили на нацията ни,.. В стиховете му се отразяват и националните стремления към просвещение, към култура и познание, към възвишените светове на изкуството. Те са своеобразен израз на духовна сила, на духовно здраве, на духовна мощ.

От началото на нашия век до края на петдесетте години неговата личност внася в културния живот на България облагородяваща, възвисяваща духовна струя, мощно човешко излъчване и нравствено обаяние.

Националната ни поезия има такива титани на революционната мисъл като Хр. Ботев, такива могъщи епици като Ив. Вазов, възторжени певци на революцията като Хр. Смирненски, Хр. Ясенов, Н. Вапцаров, стихийни жизнени поети като К. Христов, Н. Фурнаджиев, Ел. Багряна, интелектуално вглъбени философи като Пенчо Славейков, Ст. Михайловски, Ат. Далчев, страдащи, разкъсани от вътрешни противоречия драматични лирици като Яворов и Дебелянов... Българската поезия има и бисерния лирик Николай Лилиев, в чиито кристално чисти и звучни като музика стихове се отразяват духовните стремления на нацията ни.

Благодарение на героическия стоицизъм на своя дух Лилиев с невероятна вътрешна съпротивителна сила се опълчва срещу "гнусната пяна", изплувала на повърхността на обществения живот, В оня "век на хищно изтребление" той се чувства самотник и отшелник, живее аскетически всред пустинята на жестокото, меркантилно байганъовско време.

И сред пустинята безбрежна питаха и нежна моята песен звучи.

"Път няма, сякаш път няма!" - този стон на Страшимировия герой Бала-шев от повестта "Кръстопът" се изтръгва като че ли от гърдите на обърканата и раздвоена наша интелигенция от началото на века. Най-внушителен израз на нейната отчужденост и на трагичната й обреченост всред покварата на тогавашния обществен живот дава именно Николай Лилиев:

Приижда вълната на моята скръб, нощта е студена, безродна, беззвездна,

светът е далечен, престъпен и тъп,

приижда вълната на моята скръб.