"Поет и общество в лириката на Иван Вазов"

За своя дълъг живот (1850-1921) Иван Вазов вижда обичната си родина неколкократно променена. Времето се мени, моралните норми и ценности също. Идеалът на твореца обаче е неподвластен на събитията. Той винаги остава един, изразяващ се в понятието - отечество. Поетът влага своите сили и талант за неговото добруване, посвещава му творчеството си. България за Вазов е всичко - родина, народ, майка.

Решаваща роля за неповторимата любов на поета към отечеството изиграва Съба Вазова - майката на поета. Фанатичното твърдение на своята майка "България с най-хубавата земя на света" Вазов приема като свое верую. Така както Съба Вазова направлява и оформя ценностната система на сина си, Вазов насочва своя народ. Промените в родната му страна го вълнуват силно. Най-много поетът е загрижен за израстването на българския народ, което не бива според него да спира , независимо от обстоятелствата. Стиховете на поета приживе са насочени към цели три поколения. Поетът е свидетел на подвизите на будното революционно поколение от времето на възраждането, на загубването на ценностите от хората, родени в робство, но познали вкуса на свободата и на забравянето на прежните български подвизи и величие от израсналата в освободена България младеж. Поетът се изживява като духовен наставник на българския народ. Преди Освобождението за Вазов родина, народ, общество са синоними. Той ги обича с еднакъв плам и с радост им отдава живота и таланта си. Затова поетът трудно приема, че част от обществото след 1878 г. е управленческата прослойка, която Вазов не одобрява. Според твореца тя не служи подобаващо на обществото, не се грижи за неговите проблеми и довежда народа до социален и културен упадък.

За да защити своя идеал, за да закриля и възпитава народа си, поетът се променя. Той желае обществото да го чуе и затова настройва музата си в съответствие с народните чувства. Тя се оказва подготвена и орисана за това. Авторът изпитва интимна обич към България и цялата му душа е чакала мига на отдаване. В "Новонагласената гусла" (от "Пряпорец и гусла" - 1876 г.) Вазов се обрича на народа си:

на дълга си аз съм послушен.

Стихотворението е своеобразен обет авторът да пише само за доброто в българското общество, в България. Творецът пише в името на родината си и не толкова срещу враговете й. Той поражда положителни чувства, събужда най-възвишени мисли у българите. Вазов възпитава българския дух да е свободен и му посвещава живота си. Възторгът му от "израсналите" българи, към които той връща загубилото се според него следосвобожденско общество в "Епопея на забравените" ("Гусла" - 1981 г.) е безмерен. Чрез този цикъл от дванадесет оди Вазов подрежда ценностите на българския народ, като маркира най-високото им ниво - свободния дух.

Най-ясно своите тревоги за бъдещето на освободена България Вазов споделя в стихотворението "Линее нашто поколение" ("Поля и гори" - 1884 г.). Авторът сравнява положението на българското общество с "убийствен мраз", съответстващ на метафората "сън" от възрожденската епоха: