Поемата Септември в контекста на времето

Първата световна война е изторическа и естетическа граница в европейското културно съзнание.20-те години на XX век не само в България, но и в Европа са време на преоценка. За България това е мъчителен период, в който трябва да се преодолеят раните след двете национални катастрофи. В страната се наблюдава драматичен срив на ценностите. Монолитните през Възраждането понятия като отечество, свобода и дълг са поставени на изпитание. Техният прочит вече не е съвсем еднозначен. Пред нашата литература настойчиво стои въпросът за изграждането на визиите за българското, още повече след трагичните събития през септември 1923г., когато един срещу друг застават българи. Рухването на традиционните ценности и изковаването на нови изисква и нов поетически език, и нови послания.

Търсенето на нов изказ е предизвикателство за поетите и писателите ( Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Антон Страшимиров), чийто творби литературната критика обединява под наименованието Септемврийска литература. Текстовете им са провокирани от братоубийството през семтември 1923г. Всички те притежават освен ярък и самобитен талант и будна гражданска съвест, която не им позволява да останат безучастни към това, на което са свидетели. Тези автори изразяват потреса си от рухването на българския космос, от трагизма и драматизма на времето.

Гео Милев е творец, който винаги честно заявява и отстоява своите позиции. Според него във време на национални катаклизми поетите е нужно да напуснат своята кула от слонова кост и да се изправя лице в лице с народа. И тези призиви не са само ярки и въздействащи метафори те са защитени и с художествена практика на твореца .

През 924 г. В книжка 7-8 на сп. Пламък излиза поемата Септември . В нея Гео Милев изразява гледната си точка към събитията, които вижда като брънка от световната история на братоубийството. В поемата, както неведнъж е посочвала литературната критика ( Радосвет Коларов), се преплитат два плана на изображение единият е конкретният, документален план, който ни приближава към изторическата реалност, а другият е символно митологичният план, в който смисълът на сблъсъка е ситуиран в хода на човешката история.

Още заглавието на поемата свидетелства за това преплитане. От една страна , то ни насочва към историческата конкретика, но от друга в контекста на цялата поема очевидно се осмисля като символ, свързан с нощта, есента и смъртта.

Първата част на текста също е показателна за подобно смесване. Четиристишието, с което започва поемата, съдържа в себе си максимално обобщени и символни образи :

Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба :

своя пърпурен гняв -

величав

Част от тях са характерни и за лириката на Смирненски и там нощта генерира на онеправданите и е символ на потисничеството, тираниета и несправедливостта. След това обаче образът на онеправданите , е изграден по логиката на съвсем различна стратегия. Тук Гео Милев не си служи с обобщени образи тук образът на народа е изграден чрез десетки фрагменти, които пораждат асоциации за неговата разноликост, за неговия устрем и сила. Експресионистичните принципи за асоциативност , фрагментност, динамика и връщане към примитива са приложени на практика. Образът на страдащите не е идеализиран, не е монолитен. От една страна, те са профанизирани, първични в своя утрем към свобода и светлина :

уродливи

сакати

космати