Емилио Салгари

Подземието на смъртта

I. РАЗВАЛИНИТЕ НА КИАНГ-ХИ

Вечерта на 19 юни 1900 година двама ездачи напуснаха огромния град Пекин,

поемайки по пътя към известния Императорски канал, който свързваше китайската

столица с Хоангхо, което ще рече Жълтата река.

Още не беше залязло слънцето, когато тези мистериозни лица успяха да преминат

каменния мост на укрепленията, преди стражите да бяха затворили пътя. Нашите

приятели яздеха превъзходни коне - дребни на ръст, но със здрави крака и юзди.

По дрехите, които носеха, личеше, че не бяха обикновени хора.

Първият бе на около четиридесет години, на вид монголец с типичните за тази раса

черти: възжълта кожа, широко разлято лице, малък и сплеснат нос, тънки устни,

чифт увиснали мустаци, очи с полегат разрез и обръснат череп.

Другият, десетина години по-млад, имаше почти белезникава кожа, по-ъглести черти

на лицето, по-буйни и по-сурови мустаци и по-здраво телосложение - тип на

истински манджурец. Тази северна раса в течение на векове упорито се бе наложила

над китайската.

И двамата бяха облечени в скъпи монголски костюми Носеха връхни копринени дрехи

с широки ръкави, закопчани от дясната страна; панталони, също много широки, от

бяла коприна, до под колената; скъпи, високи пояси, към които се закрепваха

елегантните чанти за неотлъчното ветрило, лулата, часовникът и очилата; плъстени

обувки с високи и много широки подметки.

Различаваха се по шапките на главите си. Манджурецът носеше кръгла шапчица

/калотое/, украсена с пауново перо, а китаецът - шапка във формата на конус,

украсена на върха с коралово копче и златна точка с диаманти: отличие, запазено

за мандарините от втора класа, хора с твърде голямо влияние в Китай.

След галоп от десетина-двадесет минути, през което време не проговориха нито

дума, те се изкачиха на малко възвишение и се спряха почти едновременно,

поглеждайки към огромния град, който се разстилаше под тях.

Слънцето беше изчезнало зад черен облак, който бавно се издигаше над небосклона.

Величествените куполи на храмовете на Фо и Конфуций блестяха под последните му

лъчи.

Те огряваха порцелановите покриви на обширните императорски дворци, покривите на

осемдесететажните островърхи кули, на укрепленията и на златните върлини, на

които се развяваха огромни знамена.

- Гледай, Сум - каза мандаринът, обръщайки се към спътника си. - Слънцето е