Подвигът на забравените-мярка за безсмъртие в одата "Паисий"

Цикълът стихотворения Епопея на забравените на Иван Вазов може да бъде наречен пантеон на безсмъртните. В годините непосредствено след Освобождението, когато разчетът владей, не духът, забравата бързо обгръща едни от най-светлите имена на националната ни история. Нараненото българско сърце, възмущението на големия патриот спонтанно избликват в тържествената патетика на одите - но не като протест, а като възхищение от делото на героите. Словото на Вазов не само изтръгва от забвението националните ни светини, но създава онези внушителни поетични портрети, които се вписват в нашата представа за героичност. Те живеят в съзнанието на всеки от нас и в народната памет с образите, които е изваял патриархът на българската литература. Така че цикълът от 12 оди в Епопея на забравените е не само едно силно литературно присъствие, но и неотменна частица от националното ни съзнание, от нашето минало и настояще. Целта на Вазов е да възпее подвига на героите и чрез великото им дело да събуди националната гордост на българина.

Одата Паисий започва с мрачна констатация, лаконична и недоизказана: Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки! това са годините, които отделят Паисиевата История славянобългарска (1762 г.) от Вазовата творба (1882 г.). В духа на романтичната литература поетът очертава тайнствената картина на Атонския манастир. Както в целия цикъл, и тук стихът, най-често дванадесетсричен, многословен в струпването на определения, звучи храмово тържествено. Героят е въведен в поетичното действие с епитета тъмен (монах тъмен), който, за разлика от тъмнини дълбоки в началото, тук носи съвършено различна информация - неизвестен. Одите на Вазов са образец на патетично лиричен поетически разказ. Описателното въведение ярко откроява образа на лирическия субект, напълно идентичен с автора. Той разказва прочувствено като ангажиран страничен наблюдател, който, картинно възкресявайки миналото, търси истината за своя герой. Въпроси-догадки следват неудържимо един след друг и създават напрежение на поетичната интрига:

Що драскаше той там, умислен, един?

...

Поличби ли божи записваше там?

Романтичните елементи са провокирани и от самата епоха - крайни, изключителни обстоятелства, тайнствена изолация, откъснатост от света. Стихотворението е изградено по антитетичен принцип: сред общия духовен застой се възправя атонският монах с великите цели на своето слово; на тоя, който се отрича от своя си род, е противопоставено величието на българската история. * Неудържимо привлекателно е да се преразказват стиховете, които съдържат емоционален и гордостта-патриотичен унес, а се отличават и с покоряваща образност. Докато преценяваме важността на написаното, извикало бурния възторг в гърдите на поета, ние минаваме през множество паралели, сравнения, намеци, аналогии, за да усетим извънредния мащаб на създадената ценност. Иван Вазов, така да се каже, влиза в изповедта на самия творец. И от негово име, посредством собствения си апологетичен тон, продължава да величае оня плод на мисълта, на познанията, на всеотдайността, на грижата и любовта, който заслужава да бъде поставен на преден план. Монологът се открива с прочувствен възглас - оценка за създаденото:

Конец! На житие ново аз турих венец...
От днеска нататък българският род
история има и става народ!

Това е великото нещо, родило се в тези тъмнини дълбоки, заради което си е струвало да бъде подминато, заобиколено, пренебрегнато всичко-дребното, неудобното, болезненото. Защото чрез книгата на светогореца българският народ се пробужда от сън. Осъзнава се. Завързва скъсаната историческа нишка с миналото си. Открива се като неделима, жива част от своя далечен корен, подкопан, дори някъде пресечен, от вековното