Пейо Яворов

Подир сенките на облаците - Прозрения - Среднощен вихър

Среднощен вихър - сякаш някой се оплаква.

В прозореца дъждовни капки, като пръсти,

припряно трескави потракват. Не очаква

душата никого - и сепната се кръсти,

робиня суеверна на безверен ум.

Среднощен вихър; пръскат капки: тъмен шум...

Трепери ли от студ в пустинята безкрайна

самата пустота? Из хаосни простори

едно страдание, една велика тайна

на моята душа говори.

Затрупана е в гробовете с пръст грамади

живяла нявга мощ: затрупани отдоле

покоя си заслужилите - стари, млади -

без радост и печал, от вчера и отколе,

почиват изнемогнали под своя кръст.

Затрупани са те с грамади тежка пръст.

А съкрушено - на пустинята безкрайна

из дихащите мраз продънени раздоли -

едно страдание, една велика тайна

на моята душа се моли...

Да бе на самощастие предвечно слънце,

тя би помръкнала и горко заридала;

да беше на утеха плът, до сетно зрънце

тя с драгост би се раздробила и раздала:

- Кому, душа - ? Душата ми навън се рве.

Там на страданието тайната зове.

- Плачи, душа - ! Душата ми се нямо кръсти.

Сама безпомощна, вън някой я очаква...

Треперят по стъклата вкоченени пръсти -

и безнадеждно страден, някой се оплаква.