Пейо Яворов

Подир сенките на облаците - Царици на нощта - Месалина

Нощта се вие, прелестница властна,

върху гигантските плещи на Рим,

прегърнала го знойно сладострастна,

като любовница мъжа любим.

Премрежени са небесата сини,

лети звезда отронена в захлас,

благоухаят дремнали градини,

задъхан глъхне сребротъмен час.

Извърнала мъчително десница

навън, към оживелите тела

на статуите - младата царица,

сама в леглото си, ридай: "Ела...

Ела, подобие на Херкулеса,

аз чакам в шеметния водовърт

на страстите: ръцете ти къде са

прегръдка болносладостна до смърт!

Вземи я, прелъстителната хапка,

копнее плът за челюстта на лъв;

изпий я - усладителната капка

на бликнала в притома кръв.

Ела... Бъди подобен на Париса:

съдбата ненапразно твоя лик

тъй явственен в душата ми изписа,

да буди на безумието вик.

Аз искам, жадна като сред пустиня,

припаднала на каменни гърди,

да прося ласка: влюбена робиня -

отвъд света ме отведи.

Ела... Вести се равен на Орфея

с молитвен шепот в здрачна самота,

от ревност и възторг да онемея

пред светостта на твоята мечта.

На стръвен жад безсънната ехидна

заспала би тогаз и нежен срам,

незаглушена роза в плът безстидна,

ще цъфне с ароматен плам..."

И в пламенно безумие десница

извърнала към голите тела

на статуите - алчната царица,

сама в легло, ридаеше: Ела -!