Пейо Яворов

Подир сенките на облаците - Безсъници - Без път

Не знам аз дали слънцето изгасна,

не зная дали ослепях: не знам

света ли е изгинал - и не зная

самоси не съм ли оглушал.

Едвам,

в безмлъвна тма, без видим път, без ясна

що-годе цел, отегнали нозе

дотегнало ме влачат.

Аз блуждая

без вяра нявга да намеря

навън посока из удавен

в мъглите лес.

Вдървен от студ,

измъчен от безсмислен път и труд

за странного си бреме, изоставен

от себе си и бога - и готов

на всичко, аз се лутам.

Аз вървя

самси на мисълта обезверена

под непросветното небе; самси

в живота обезсмислен, лес оглъхнал

без вятър и без лист.

Вървя

в безверие, о необезверена

любов, - защото спиш! - и тебе нося.

Вървя самси,

о звук непрозвучал и незаглъхнал,

любов, - защото спиш! - и тебе нося.

Ти бе - и си

злочеста и честита: аз те нося...

Вървя.

Глава безгрижно приклонила

на рамото ми; стегнала ръце

детински привично на мъжка шия;

под южни небеса в съня си млад

унесена: ти спиш.

И с тъмна сила

разтръгнал гръд, разкъсал и сърце,

облял те с кръв, сред мрътва самотия

все сам - на саможертвата нерад,

пристъпям аз.

Под кървавия мраз

понесъл те, разтръгнах си гърдите,

сърцето си разкъсах - со струите

на топла кръв дано те мога стопли.

Пристъпям аз

едвам, внимателно, без вопли

и да те не.разбудя съм готов

на всичко...

Кръв, и топла кръв се лее