Пейо Яворов

Подир сенките на облаците - Антология - Заточеници

От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни...

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове,

и чезнете в мъгли далеко

вий, родни брегове

И някога за път обратен

едва ли ще удари час:

вода и суша - необятен,

света ще бъде сън за нас!

А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

ще греят нам - до гроб зарица

сред споменът един.

Рушители на гнет вековен,

продаде ни предател клет;

служители на дълг синовен,

осъди ни врага заклет..

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой - съдба завидна! -

край твоя свят олтар.

Но корабът, уви, не спира;

все по-далеч и по далеч

лети, отнася ни... Простира

нощта крилото си - и веч

едва се мяркат очертани

на тъмномодър небосклон

замислените великани

на чутният Атон.

И ний през сълзи накипели

обръщаме за сетен път

назад, към скъпи нам предели,

угаснал взор - за сетен път

простираме ръце в окови

към нашият изгубен рай...

Горчива скръб сърца ни трови. -

Прощавай, роден край!