Пейо Яворов

Подир сенките на облаците - Антология - Великден

На брат ми Атанас

Един - и втори удар в безмълвието нощно...

Задружно проехтяват църковните камбани

и светла вест се носи; повтаря я всемощно

разбуденото ехо в намръщени балкани

и тласка я нагоре към висини бездънни.

Нощ мрачна оживява - тържественост я пълни

и говор я оглася свръхземен и невнятен:

души безгрижни сякаш, професия безкрайна,

невидими към бога молитвата си тайна

възнасят - и обхождат простора необятен.

Звънят, ехтят камбани... На всеки удар нови

с по някой спомен сладък отеква памет будна:

сърце за миг забравя тъгата, що го трови,

и трепетно заслушва се в приказката чудна

за минало детинство, за дните невъзвратни

на младите надежди и сънищата златни

и вярата наивна... кога тече живота

безгрижно и щастливо под бащин покрив мили,

кога неволи още не са ни поразили

и впрегнали догробно на черен труд в хомота.

Пред погледа възкръсват, минуват като живи

ред образи и скъпи, близки на душата:

ту стар баща, унесен в мечтания щастливи,

ласкаещ мила рожба, ту майката благата,

загледана в хлапака, ту братя и сестрици,

ту весела дружина от палави връстници -

рой птички повилнели - в игрите, смеховете;

ту русокъдра дружка... и две очи засмени,

и две странички нежни - божурчета червени,

на млада, ранна пролет най-любавото цвете...

Честито, свидно детство - цъфтяща, рай долина,

останала далеко зад пътника утруден;

от буря сякаш носен, той бърже я отмина

и днес напразно гледа зад себе си учуден,

напразно... А пред него - белей се път незнаен,

а мръщи се над него и небосвод безкраен -

и страх неволен често смущава му душата:

че слънце го изгаря, а сянка не съзира,

че хала го настига, а завет не намира,

нито спътник някой - да си даде ръката...