Пейо Яворов

Подир сенките на облаците - Антология - Нощ

Сам си - и в треска, между тия

оголени стени; вторачен

гъстеещ полумрак наднича,

подава се от всеки кът;

камина без топливо,

отворена - уста готови

проклятие да изрекат.

Затварям пламнали очи

ала напразно - няма сън;

не мозък, а олово сякаш

в разяден череп се разлива...

Възглавието - камък същи

леглото тръне и коприва.

И през прозореца мъглив

из вечерния здрач далеко

блуждае поглед: по небето,

разгонени от буйни вихри,

в безреда облаците бягат.

И струва ми се, че долавям

изпод небесни широти

от някаква зловеща песен

сподавен тътен да ехти.

И чак в душата ми прониква

настръхнал в кътовете мрак.

Аз чезна и се сливам

с мъгли страхотни - задушливи,

на ада сякаш из недрата

стихийно блъвнали във мене.

Ей вгъва се небо далечно,

И облаци бучат и бягат,

и пак халосано назад

повръщат се... В глава

ни миг остава вихра мисъл,

в душата хаос и тревога.

Не песен слушам! - а зловещо

ехтят отчаяни въздишки

и гладни плачове, и диви

поемни писъци... Блести

размахан бич от скорпиони,

звънят окови-железа.

И мъка, знойна мъка нокти

в сърцето ми забива.

А съвест гризе,

като че някога ръка

въз клета майка съм подигнал

сестра продал, от страден брат

лице отвърнал безучастно...

Прости, родино триж злочеста,

прости разблудното си чадо.