Пейо Яворов

Подир сенките на облаците - Антология - На нивата

Недей дочаква и зори,

Върви ори, ори, ори...

Като няма прокопсия,

Плюл съм в тази орисия!

Немигнал, ставай: ей, месец още

насред небето, дълбока нощ е.

Главата тегне, а сън очите

залепя сякаш. Какво е време?

Великден иде, пак оран, семе

земята чака, нижат се дните.

По-скоро, хайде! че да се впряга;

съседа, чуваш, и той се стяга.

Излезеш, идеш, в земя корава

напънеш рало, халосаш вола...

Мъглата нощна затъне в дола,

огрее слънце и чак тогава

за отдих спреш,

а свяст се вий -

и пак поглеж:

Дий...

Дий, воле, дий!

*

С трънак и плевел се бори,

весден ори, ори, ори...

Като няма прокопсия,

плюл съм в тази орисия!

Настане утро, гори небето,

цветя миришат, ехти полето:

овчар засвирил, стада заблели,

по всички храсти пилци запели.

И гледаш, слушаш, не знам досадно

защо ти стане: их, опустяло!

В гърдите нещо така заяло,

че кръв застива в сърцето страдно...

Ручок дохажда и слънце-пламък

прежуря, пали дърво и камък:

а в пот възвряла, гори снагата.

Да караш вече къде ти може?

И кръст изправиш най-сетне, боже,

па вземеш гладен завчас торбата.

И лучец еж,

водица пий -

И пак поглеж!

Дий...

Дий, воле, дий!

*

До гроба слънце те гори,

и все ори, ори, ори...

Като няма прокопсия,

плюл съм в тази орисия!

Дома се връщаш окапал вече