Пейо Яворов

Подир сенките на облаците - Антология - Луди-млади

Тя ме иска, аз по нея

мир не зная, луд лудея.

Аз от стара майка крия,

тя от татко зъл бекрия.

Дето седне, дето стане

пуста майка, и захване:

"Тебе, синко, е прилика,

чуй, съседкина Велика.

Хем да видиш! домовита.

Знаят всички даровита...

Тя честта ми ще да пази,

старост няма да погази!"

Ей че глупо! Що да сторя?

Пък е майка, с ум се боря!

И мълча си, а сърцето,

бяс го къса него клето.

В къта легнал Росин татко,

чашите целува сладко,

пие вино и ракия,

па я хока и кори я:

"Дъще, взеха ти главата

кладенците и хората;

дъще, стига си бесняла,

след обесници лудяла.

Слушай! Станча одобрявам,

с Хъков Станчо те главявам;

днес баща му - той ми рече,

аз му рекох... свърши вече!"

А Росица слуша клета

дума страшна, триж проклета,

слуша, тръпне и проклина.

Горко, боже, нам двамина!

Тя ме люби, а по нея

аз дене-ноще лудея;

аз от стара майка крия,

тя от татко зъл бекрия.

Мръкне - мине, вардя време,

чак и господ да задреме,

тикна в пояса камата,

па към Росини в тъмата...

Тръне-мръне кой ти гледа?

Плет да бъде десет реда,

спят ли кучета и хора,

бог помози! - хоп на двора...