ИВАН ВАЗОВ - ПОД ИГОТО

ОПИЯНЕНАТА ОТ СВЕТЛА НАДЕЖДА ЗА СВОБОДА ДУША НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

През 1889 г. се появява първият художествен летопис на българската духовност. Това е романът Под игото на Иван Вазов. Творба, отразила любовта на автора към родната земя и изразила нескритото му възхищение от духовната дързост на един малък, от векове поробен народ да воюва сам за свободата си. Колективният образ на българския народ израства с монументалната пластика на първото романово изображение в нашата литература. Родината и нейната националноисторическа съдба е основна тема в творчеството на патриарха на българската литература, но винаги интерпретирана от нов художествен ракурс. Защитената авторска позиция е немислима без открито заявеното патриотично чувство, което е стилова, индивидуална особеност на Базовото художествено изображение. Това е неговото човешко и творческо пристрастие към темата за България и традициите на българската духовност. Затова и романът Под игото с основание може да бъде определен като първата най-българска книга. В нея завинаги остава отразен духът на.България, достигнал най-светлите мигове на национално пробуждане. Историята става колективно дело. Простите орачи и копачи, цървулани и универсанти, както пише Вазов, пожелават свободата си. Вярват в колективната сила на духа си. Написват най-светлата страница от историята на националноосвободителната епопея на българския народ. Духът на България достига неподозирани висоти. Вярата в близката победа озарява душите, които в романтичен порив напускат малкия свят на битовото всекидневие. Откъсват се от робската действителност и в празнично опиянение политат към най-светлата мечта - българската свобода, чакана от векове. Това е пиянството на един народ, повярвал в себе си и своята национална съдба: ...един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота... Идеята със стихийна сила пронизваше всъду, обхващаше всичко - и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и Килията на монаха... Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и универсанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели. Както във всичките прогресивни борби на България, нацията и кръстът, сиреч духът, стоеше на първи ред... Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път... Цял народ вярва в свободата си. Вазов посочва духовната принадлежност към България и националноосвободителната кауза на всички слоеве от населението. Всички са докоснати от огнения, революционен дух на епохата. Не социалната, а родово-българската принадлежност към духовната съдба на България е единствен Критерий за национална колективна идентификация и ангажираност с проблемите на времето. Историческият прелом в душата на българина е пробудил националното съзнание, запалил е колективната искра на бунта. Народът намира своето единение. Свободата е неговото единствено бъдеще. То принадлежи на всички - и на цървулани, и на университанти. Вярата е всеобща, крепка и единна. Тя е изстрадана, затова е дълбока и искрена. Едно романтично опиянение обхваща цял народ. В Контекста на историческите реалности и последвалия трагичен край на Априлската епопея от 1876 г. то наподобява своеобразна лудост, но съдбовните обрати в историята на всеки народ са белязани със знака на изключителното.