Тази най-българска книга е своеобразна енциклопедия на народния живот, монументална фреска от края на робството, частица от нашето народностно съзнание, от историята и настоящето ни, от това, което наричаме България. А героите й - наши неизменни спътници. Затова приемаме Под игото за национален роман, както във Франция приемат Парижката Света Богородица на Виктор Юго, а в Русия - Война и мир на Лев Толстой.

При все по-често срещаните разнопосочни оценки, особено от последните години, романът не губи от своето обаяние. Нищо не е в състояние да наруши дълбоко емоционалната ни връзка с целия онзи свят, изобразен от Вазов пластично, прочувствено, обективно и в същото време пристрастно.

Вазов пише Под игото в изгнание и сам признава за онези дни: Прокуден от България в 1887 г., аз прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитах там по изгубеното Отечество. Умът ми, сърцето ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми Вдъхновението да напиша тоя роман и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени оживяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя умствен поглед, картини от бурния живот на Отечеството през Априлското въстание. О, видения, как услаждахте душата ми! О, съдбоносни дни, какви трепети пробуждахте в нея! Аз забравих мъките на изгнанието. Аз бях честит, къпейки се във вълните на скъпите и незабравими спомени: те ме въодушевяваха, те ми дадоха нов полет и нова младост на музата ми - и от бедната стаичка на отстранената одеска улица книгата ми обиколи цяла България, мина границите й и префуча из Европа. И аз благославям сега това изгнание. Следвайки утвърдената класическа романна традиция на XIX век, писателят я налага и в нашата литература. Най-значимите романи като Железният светилник на Димитър Талев и Тютюн на Димитър Димов следват също тази линия, естествено оцветена с нови, художествено наративни търсения. Пространното епическо повествование на Под игото огледално отразява панорамата на времето като дух, нрави, индивидуална и обществена психологическа еволюция. Нищо, че ситуационно действието е затворено в един сравнително малък регион - той фокусира в образи, сцени и събития съдбата на цялата страна. Споменните картини от битовото всекидневие са издигнати до върховете на национално значимото. В Бяла Черква всеки ще познае родния град на Вазов. Още повече, това е точният превод на турското название на Сопот - Акча Клисе. Романът Под игото е своеобразно продължение на повестта Чичовци (1885 г.). Отново срещаме някои от познатите ни герои - Мичо Бейзадето с фанатичната му любов към Русия, господин Фратю с екзалтираните възгласи на френски. Но ако в повестта си Вазов преди всичко търси отражението на великото в смешното, в романа и в най-дребното открива великото, това, което очертава лицето на епохата в нейните най-патетични пориви, но и в най-трагичния й крах.

Въпросът за жанровата специфика на Под игото винаги е провокирал различни, но близки отговори: епопея, исторически роман (въпреки че героите не са исторически личности, явява се само Каблешков и то съвсем епизодично). битово исторически, защото цялото многопосочно повествование се опира на бита. За Вазов бит е извънредно широко понятие - обхваща веществената среда като обкръжение, обществения живот, празниците и делниците, общата атмосфера, променящото се във времето настроение, изявите на героите.