ПОЧВА

Почвата е най-горният рохкав слой на земната кора. Основно нейно качество е плодородието, благодарение на което в нея могат да растат и да се развиват растения. Това голямо природно богатство се създавало векове и хилядолетия.

Основите на науката за почвата (почвознанието) са поставени от известния руски учен В. В. Докучаев (1846 - 1903). Той доказва, че почвата е самостоятелно природно тяло, което се образува от повърхностните пластове на скалите под съвместното действие на растенията, животните, климата, водата, релефа на местността и дейността на човека.

Процесът на образуване на почвата протича по следния начин. По голите скали се заселват микроорганизми, които се хранят главно с въглерода и азота от въздуха, а също и с минералните соли на скалата. Микроорганизмите отделят органични киселини и други вещества, които разрушават скалата и изменят химичния й състав. По-късно се заселват лишеи, които не са взискателни към вода и хранителни вещества, а след тях по-високо организирани мъхове, последвани и от висши растения. Висшите растения и животните напълно преобразуват скалата в почва. В резултат от измирането на различни организми, живеещи върху и в почвата, се образуват органични вещества (хумус), които се натрупват в горните й пластове. В хумуса има важни за храненето на растенията елементи: азот, фосфор, калий и мн. др.

Почвите могат да бъдат структурни и без-структурни. Под структура на почвата се разбират различните по форма и размери почвени агрегати, в които се слепват почвените частици. Добрите почви имат дребнозърнеста или зърнеста структура напр. черноземите.

По механичен състав почвите се разделят на: глинести, които имат висока влагоемност и са добре осигурени с хранителни вещества; песъчливи бедни на хумус, с ниска влагоемност и добра водопропускливост; песъчливо-глинести най-благоприятни за земеделие; деградирани обикновено без-структурни, бедни на хумус и хранителни вещества, с добра водо- и въздухопропускливост. При използването им за земеделие деградираните почви изискват подобряване на физичните и химичните им свойства.

Химичният състав на почвата показва дали тя е бедна или богата на различни елементи, необходими за растенията (Минерално хранене на растенията). В зависимост от него почвите биват кисели, неутрални или алкални. Най-благоприятни за растенията са неутралните почви. Ето защо срещу повишената киселинност в почвата се внася вар, а алкалните почви се обогатяват с гипс.

България, макар и малка по площ, се характеризира със значително разнообразие от почви. Разпространени са почви, които се отнасят към 17 типа и 12 подтипа. По своите агропроизводствени свойства те се разпределят в 11 групи. Това голямо разнообразие от почви се дължи на влиянието на различни климатични особености, както и на разнообразието на растителната покривка. От характерните за Европа почвени провинции у нас проникват 4: степна и лесостепна източноевропейска, средиземноморска южноевропейска, горско-атлантическа западноевропейска и влажна субтропична черноморска.

Главните типове почви в България са: черноземи, смолници, сиви горски, кафяви горски, канелени горски, псевдоподзолисти и ливадни почви. Най-голяма площ заемат канелените горски почви (22% от територията на страната) и черноземите (20%). По-голямата част от черноземите (86%) са заети със селскостопански култури. На второ място са сивите (16%) и кафявите (15%) горски почви. Освен черноземите най-голямо стопанско значение имат смолниците (89% са покрити със селскостопански култури),