Елин Пелин

По жътва

Усилна жътва кипи из равното Софийско поле. От край до край, докъде ти око

види, се люлеят златни ниви и морни работници се мяркат там от тъмни зори. Бог

тия дни даде страшна жега. Свило се е синьо небе над земята и сипе огън и жар.

Над широкото поле трепери адска марана. Отпуснати и уморени се синеят далечни

гори и планини, и сякаш чакат кога полето а-ха ще пламне в пожар. Птичките са

забягнали далеч из хладните усои и не им се чуе гласът. Само гугутка се обажда

изрядко от сенчеста круша или грив гълъб усамотено префюфюква с криле към

гората. Тежко и душно.

Слънцето се е спряло огнено и немилостиво в небесата, но жарките му лъчи не

пъдят от полето работливите селяци.

Неуморно те жънат там и трупат златни снопи. Пот се сипе от челата, душата без

сила остава, няма почивка. Узрялото жито не чака.

Бог обилно наспори тая година и не прати ни град ни скакалци, ни грозна напаст

за греховните селски души, напатени и настрадани. Зарадва ги той с благодатни

майски дъждове и не иска да им отнеме лелеяната в душа надежда за плодовита

жътва.

Колко думи, молитвени и чисти, се изтръгнаха от ободрените селски души!

- Бог ни помага! Нека работим, нека работим!

И ей в това усилно време, под адския слънчев пек, над златното поле ехтят песни

и се носят на вълни чак до небесата като благодарствени молитви. Подемат се из

краището нейде дружни момински гласове, залюлее се песен млада, волна, широка

като полето, света като любовта.

Из друга задселски краища се отзове друга, мило, високо, и изпрати надежда и

сили.

Левент Никола често оставя тежък сноп и дълго се ослушва. После усмихнат и

бодър гледа как жънат са-ми-самички стара майка и малка сестрица.

Тя се обръща и весело го задява:

- Бате, не мож позна Пенкиния глас! И прижуреното й пълно личице, младо и

свежо, светне от усмивка.