По жицата

Йордан Йовков

Основни символи и мотиви в произведението

Художественото време и пространство в разказа

При написването на разказа По жицата Йовков търси своите спомени от Добруджа. Но пейзажът от спомена липсва при описание на времето и обстановката. Няма ги описани реките, полята, дърветата и тревите на Добруджа. Пред нас е само поляната, на който е Моканина , каруцата и гунчовото семейство. Пейзажът в разказа по жицата е умишлено изчистен от художествени детайли, свързани с времето е пространството.

Целта на Йовков е да освободи вниманието на своите читатели и да го насочи към хората, защото те са центърът на времето и пространството в разказа на Йовков. Времето в по жицата е изчистено от ореантири. То може да се открие само в художествените детайли. Годишното време е мястото, но то не присъства като авторово описание, а чрез случайно споменатите белези. :

сред жегата пищеше жетвар, че беше горещо, горещо беше

Същата неопределеност забелязваме по отношение на времето от денонощието, по което се развива действието :

. Овцете са запладнели на поляната по този художествен детайл читателят се досеща, че става време за пладне (обедно време).

Интересно е и описанието на пространството, то е поставено в картина, в която са нарисувани само запладнелите овце, поляната и шосето. Това пространствено е представено като ипресионистична картина в нея има само поляна, на която е Моканина, шосе, от което идва за малко Гунчо и безкрайните телеграфни жици, по които са накацали лястовички.

Предположението на Моканина "Ти май болно имаш.", се оказва вярно и читателят очаква положителен отговор преди още бащата да го е дал, два пъти повтаряйки глагола "имам". Това е така, защото, взиращият се в психологическите детайли текст вече го е подготвил, приучил го е да се вглежда в подробностите. Сред тях се откроява тази, че мъжете разговарят и чрез техните гласове зазвучава този на момичето и отчасти - на майката. Ако (обяснимо защо) бащата разказва личната им история, центрирана около Нонка, то гледната точка на майката остава скрита, липсва разказ за нея. Може би, защото майчиното страдание е неизговоримо, за него единствено се мълчи. Нонка "думала на майка си - мъчно й било, че дружките й се изпооженили, а тя още стояла." Само майка и дъщеря могат да си кажат толкова интимно-съкровени тайни, да се доверят, да се чуят взаимно. Тук майчината реакция също е спестена, премълчана, а утешителните думи изговаря бащата, търсейки логично обяснение и правейки аналогии, за да утеши чедото си. Жена му е споделила с него Нонкината тревога, явила се е медиатор в тяхното общуване, за да се стигне до Нонкиното настояване: "Моля те, тейко, пусни ме, и аз искам да ида с момичетата." Момичето иска разрешение от баща си по патриархално правило, и когато се връща, споделя случилото