Знаменитият разказ на Йордан Йовков "По жицата" (1927 г.) е сред представителните текстове на неговото творчество и един от най-често интерпретираните в литературната критика. Отделните анализи, писани по различно време и различни по подход, убедителност и продуктивност, все пак успяват да се сговорят помежду си по няколко, вече смятани за безспорни, поетологични зададености на творбата. Тя най-често се чете като диалог за вярата и надеждата, олицетворени от бялата лястовица, които, за да ги внуши на болната Нонка, Петър Моканина изрича "благородна лъжа" (или "неистина" според последния евфемизъм, въведен в гимназиалната практика). Финалният вопъл на героя се тълкува като предизвикателство-упрек към отсъстващото (изчезналото) божество, безразлично към неизмеримата мъка по света. Забелязана е символиката на пътя и сватбата.

Този текст ще се опита, макар и конспективно, да огледа няколко аспекта от повествователната стратегия на разказа и да преосмисли на базата на забелязани художествени детайли финалните му послания.

Да започнем оттук, че мястото на действие, в което се разгръща сюжетът, е твърде неопределено. За читателя остава неясно къде точно са положени пространствените координати на случката, независимо от предпоставените намеци на заглавието. Преди да разберем конкретните измерения на титъра, словосъчетанието "по жицата" проспектира най-общо пътя, и то в неговата продължителност, последователност и непрекъснатост. Жицата е визуалният ориентир на движението. Но спокойно би могла да подсказва и предстоящо развитие на интригата, метафорично "разплитане" на централния казус, занимаващ се с причините, актуалното състояние и по-нататъшното действие на една болест - тази на Нонка. При това болест, която не може да бъде (из)лекувана от "дохтори", тоест не може да бъде третирана конвенционално. Пътят е подчертан само хипотетично, доколкото още първото изречение "изоставя" буквалното му следване и извървяване до определена цел и оповестява неговото (временно) прекъсване, резултат от индивидуалната воля на "пътника". Особеност на разказа е, че цялото действие протича пред очите и през съзнанието на Моканина: в случая, докато го брани от кучетата, той забелязва, че "тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй" - внушенията на първото изречение.

Много важен смислов акцент за по-нататъшната логика на случката е не толкова, че човека вероятно "го гони някаква беда" и има проблем, колкото, че се отбива, свърва от пътя. Още тук фабулата рязко се забавя, почти спира, за да даде тласък на сюжета и да провокира символно-архетипното му осмисляне. Защото отбиването очертава първата и задълго напред единствената координатна ос в иначе ахронотопния сюжет. То маркира траекторията на център и периферия (кръг), чиято окръжност е пътят, а центърът (неподвижната и задействаща гравитационни импулси точка) е самият Петър Моканина. Към него (отвън навътре в пространството на кръга) се насочва селянинът.

Едно важно уточнение. Двамата герои не се представят един на друг с имената си. За "непознатия селянин" научаваме, че се казва Гунчо през собствения му разказ, и то доста небрежно, някак между другото, но повествованието отказва да го нарича по този начин и упорито продължава да го въвежда описателно ("селянина"). Пък и "Гунчо" е не толкова същинско име, колкото звателна алоформа от "Драгун" във вариант, заличаващ семантиката на корена "драг" и засилващ усещането за безличност на персонажа, което се потвърждава и от определението "непознатия". Този детайл ще се впише в контекста на имплицитно привлечения библейски мит за заблудената овца, алегоризиращ самоотлъчилия се от вярата и изгубил своя физиономия човек, отново търсещ приобщаване към "паството" на вярващите, на пълноценните. Различни по степен на асоциативност елементи от него са разпръснати из целия разказ.

Що се отнася до Петър Моканина, забележително е, че той нито веднъж не е наречен по име пред когото и да било от останалите персонажи. Това, че е Петър Моканина, знае само читателят, и то по изричната воля на автора. Но този наративен жест позволява предварително смислово тълкуване и градене на хипотези, на(д)стройващи в определена посока рецептивните очаквания. Например в критиката много е говорено за семантичната обвързаност между "Петър" ("камък")