ПИСМО - ВАПЦАРОВ

(анализ)

Поезията на Вапцаров е своеобразно явление в българската литература от периода на 30-те години на XX век. Художественото пространство на тази поезия е изпълнено с ритъма и езика на всекидневието. Това е лирика, уловила пулса на епохата и динамиката на промените в света и у човека. Промени конкретносоциални и духовно-етични, плод на наблюдения и себепознание, на анализи и равносметки, родени в ежедневната борба с Живота и за него. В процеса на своето битийно осъществяване лирическият герой на Вапцаров неуморно търси отговор на екзистенциалните въпроси за смисъла на живота и смъртта, за неотменния прогресивен ход на историята й мястото и ролята на отделния индивид в нея, за възможните избори, които водят към самоунищожение или извисяват човека.

Текстът проследява пътя на субективното познание за битието, който минава през сетивното, през личния опит на лирическия герой. Близостта до предметната реалност предопределя драматизма на изживяването на Вапцаровия лирически човек, а пределно напрегнатите ситуации, в които е поставен, моделират представата за страданието и дискомфорта му, провокирани от търсенето на перспектива.

В типичната за Вапцаров форма на задочен диалог изповед пред въображаем слушател се оглежда едно анализиращо себе си съзнание. Предпочитанието към епистолара, заявено и паратекстово чрез заглавието, настоява на необходимостта от времева дистанция между генерирането на текста, разкриващ прозренията на лирическия говорител, и достигането им до адресата читател. По този начин Вапцаров откроява своя герой като надраснал общността, от чието име говори. Второличното ти създава усещането за непосредствено общуване, за близост на лирическия Аз до този адресат. Подобна вариативност на събеседника - едновременно конкретно назован и относително определим, максимално обобщен и неопределим - концентрично разширява пространството и внушава общност на изживяванията, без обаче да придава субективност на оценъчните позиции.

Началото - рязко, директно, без интродукция - приковава вниманието и въвлича читателя в лапидарно очертаната ситуация без излишна информативност, разчитайки, че проблемите са му близки и добре познати. Целта на твореца е не да представи мъченическата участ на героя си в житейско-битов и социално-веществен план, а да опише социализацията му, да проследи пътя на болезнените прозрения и аналитичните равносметки, които го довеждат до духовно и емоционално-психологическо израстване и съзряване. Затова неговият лирически