1. Същност на процеса общуване

Общуването е основен проблем на социалната психология и на психологията на мениджмънта. Като социален феномен общуването е привличало вниманието още на древните философи. Между тях са Сократ, Демостен, Перикъл и Цицерон. Известно е че Сократ е разработил диалога както метод на общуване. Платон е изследвал връзката между звуковете и тяхното значение, а Демостен и Цицерон доказват изключителната сила на ораторското изкуство. Общуването е основна социална потребност на човека. Доказано е че хората не могат да съществуват без да общуват. Корените на общуването ние търсим в самата жизнена дейност. Именно чрез общуването се реализира цялата система от жизнени отношения на човека. Общуването е важно и в емоционално отношение. Чрез общуването хората изразяват не само своите мисли, но и своите чувства. Хората общуват помежду си не само за да осъществят основната си жизнена дейност, но и да изпитат удоволствие от самото общуване. Нещо повече през последните 50-60 години на нашия век психолозите са доказали че по-високата компетентност в общуването изпълнява ролята и на защитен механизъм срещу стресовите фактори на дадената среда. Не случайно Рокфелер заявява, че общуването е способност, за която трябва да се плаща, както се плаща за кафето и захарта: Аз ще платя повече на човек, който има тази способност, отколкото за всяка друга негова способност. Анализът на общуването налага да се разкрият същностните страни, съставките, компонентите на понятието общуване. Голяма част от авторите са единни в разбирането си, че общуването съдържа 3 взаимно свързани страни: 1)комуникативна страна в този случай общуването се разглежда като обмен на информация, т.е. като комуникация 2)интерактивна страна тук общуването разглеждаме като взаимодействие. То се характеризира като обмен на действие или поведенчески актове, в резултат на което се стига до промяна на външното поведение или на вътрешната психическа дейност на участниците в общуването. 3)перцептивна страна от тази страна общуването се разглежда като взаимно възприемане и взаимно разбиране на субектите на общуването.

От казаното следва, че общуването не е възможно без обмяна на информация между общуващите, но то не се изчерпва с тази обмяна, а обезателно включва взаимодействието и взаимо-разбирането и постигането на съгласие и задоволяване на потребностите от емоционално въздействие. Науката за общуването е много млада. Един от първите допринесъл за нейното оформяне, като изключим древните философи, е Дейл Карнеги. През 1936 той издава книгата Как да печелим приятели и да влияем на хората. В САЩ работи фондация на негово име. Нейните проучвания показват, че дори и в инженерните науки само 15% от успеха се дължи на техническите познания на хората; останалите са плод на техните личностни качества и на способността им да общуват с другите. Дейл Карнеги има множество последователи Ласуел, Шенъм, Белоу и др., които разкриват логиката на комуникативния процес.

2.Комуникирането като същностна страна на процеса общуване

Като всеки процес, така и процесът на комуникиране преминава през различни фази. Общуването като обмен на информация притежава някои характерни черти:

- общуването не може да се разглежда само като изпращане или приемане на информация. То е свързано с отношението между двата индивида, всеки от който е активен субект.

- при обмяна на информация чрез общуването хората взаимно си влияят, т.е. обменът налага въздействие върху поведението на участниците в комуникативния процес.

- комуникативното влияние е възможно когато лицата, които приемат и предават информация, си служат с еднаква система за кодиране и декодиране.

- при човешката комуникация могат да възникнат и специфични комуникативни бариери от социален и психологически характер.

В основата на комуникацията, като основна страна на човешкото общуване лежат и някои принципи:

1. Комуникацията може да бъде съзнателна или несъзнателна. Обикновено хората планира своите думи внимателно, но се случва и да направят някоя забележка или коментар, за които по-късно съжаляват. Освен това хората несъзнателно изпращат не вербални съобщения, като например неприятна физиономия, нетърпеливо потропване с пръсти по масата, отегчена въздишка.

2. Всички съобщения имат два аспекта съдържание и отношение. Съдържанието се изразява с думите, а отношението с начина по който се казват. Отношението показва чувствата към другата страна харесване, не харесване, власт или подчинение, спокойствие или раздразненост.

3. Комуникацията е необратима.

4. Комуникацията е неизбежна това е нейната най-важна особеност. Всичко, което човек прави или казва, както и това което не прави и не казва, му осигуряват някаква форма на контакт с околните, с други думи човек непрекъснато излъчва информация, независимо от това дали желае или не желае. Това става по два основни начина: а) вербален той е свързан със словото б) не вербален движение на тялото.

3.Същност на речевата комуникация. Основни форми

Речевата комуникация се определя още като устна комуникация. Тя се осъществява чрез разговор на живо, очи в очи, чрез диалог, чрез пряко въздействие с думи, за разлика от писмената комуникация, в основата на която стои писаното слово. Двете заедно образуват вербалната комуникация. Ядро на речевата комуникация са различните речеви модели. Те представляват изпращаното съобщение в съдържателен план и като отношение в този смисъл са много важни за неговото разбиране. Речевата комуникация има редица предимства:

1.Разговорът е деликатна, сложна, изпълнена с творчество дейност. Тя не търпи неяснота, недоизказаност и съмнение.

2.Разговорът изразява съчувствие, съпреживяване, доверие, може да премахне напрежението, характерно за голяма част от контактите.

3.Качеството на устната комуникация зависи правопропорционално от честотата на контактите.

4.Формата на диалога позволява непосредствено изразяване на намеренията, на идеите, на предложенията, на чувствата.

5.В процеса на устната комуникация могат да се решат изключително сложни задачи.

6.Устната комуникация е по-естествена, по-ангажираща и по-малко бюрократична от писменото слово.

Речевите модели са подложени на непрекъснато изменение, но те притежават и устойчиви компоненти. В социалните системи се използват няколко вида речеви раздели според мащабността на приложимост. Към този модел различаваме 3 модела:

- речеви модели за масово въздействие те са сърцевината на масовата комуникация. Формират се и се оглавяват за по-продължително време. Подходящи са при въздействие върху целия колектив или върху големи групи от хора. Използват се и по време на митинги. При тях се прилага общуване с особен психологически заряд. В действено отношение се включват съобщението като съдържание, убеждението, внушението и психическото заразяване. Приложението на тези модели изисква в определена степен ораторско майсторство.

- речеви модели за групово въздействие те са сърцевината на груповата, на организационната комуникация. Използват се при по-малки аудитории. Обикновено по време на съвещание, за решаване на производствени, административни или организационни въпроси. При тях се наблюдава по-голяма методичност в излагане на идеите. Проличава умението на комуникиращите да излагат концентрирано, убедително и мотивирано важни въпроси. Тук се настоява за точност в мисленето, тук многословието няма място, набляга се на смелите и обосновани предложения за по-бързото им материализиране в практиката.

- речеви модели за индивидуално въздействие тези модели стоят в основата на индивидуалната или т.нар. персонална и междуличностна комуникация. Чрез тези модели в комуникацията водещият може да внуши идеи и концепции, които не би му се отдало при другите два вида въздействие.

4.Умението за контролиране воденето на разговори при междуличностното комуникиране

Умението за контролиране воденето на разговори позволява на комуникиращия да прецени кога да говори и кога да изслушва своите събеседници. То е особено важно за мениджърите, тъй като е доказано, че около 80% от времето на 1 работна седмица те прекарват във срещи на които или говорят или слушат. От това в каква степен притежават това умение, зависи дали ще могат да убедят другата страна да се съгласи с тях или пък ще загубят в дискусията. Основните умение, които трябва да бъдат усъвършенствани за да се подобри умението за контрол върху воденето на разговора са следните:

1.Умението активно да се изслушва събеседника

2.Умението да се правят предложения

3.Умението да се овладяват конфликтни ситуации

4.Умението да се разбират ключовите моменти и загатнатите пунктове

5.Умението да се превръща спора в дискусия за решаване на проблемите. Основни правила по повод овладяване на това умение:

-необходимо е да се отчита възможността за промяна посоката на движение на разговора. В процеса на разговора хората се движат в една от следните три посоки: отдалечаване от нас, движение срещу нас, приближаване към нас.