X.Управление на файловете. Файла се съвкупност от данни, с общо име и предназначение. Файловете обикновено се делят на записи, които пък се делят на полета. Дължината на полетата може да е с фиксирана или променлива дължина. Компонент на ОС наричан файлов система, реализира концепцията за файловете, като осъществява управлението на файловете, които се пазят във външната (вторична) памет. Файловата система е надстройка на физическото ниво на управление на данните. С помощта на това, потребителя е освободен от проблемите с физическото представяне на данните и с физическите особености на запаметяващите устройства. Файловата система управлява достъпа до файловете и ефективното използване на заеманите от тях ресурси. Основните изисквания към файловата система са: 1.Потребителите да могат да създават, унищожават и модифицират файловете; 2.Потребителите да имат контролиран достъп до файловете на други потребители. Да могат да споделят файлове за изпълнение на обща работа; 3.Потребителите да могат да управляват типа на достъп да файловете си; 4.Всеки потребител да може да прехвърля данни между файловете; 5.Системата трябва д може да защити от загуба на данни или поява на грешки файловете на потребителите си; 6.Потребителите да могат да се обръщат към файловете със символично име; Някои от функциите обикновено се изпълняват явно, а други неявно за потребителя.

10.1 Структура на файловата система. 10.1.1.Типове файлове и операции над тях. Файлът е обща единица за данни, чийто смисъл се определя от потребителя. Файловете могат да съхраняват първични програми, обектни програми, текст, цифрови данни и др. Файлът има структура, която се определя от неговото приложение. Файловата система може да организира фаловете по различен начин. Това определя типа на файла и обикновено файловете се класифицират по съдържание: обектни, изпълними, файлове-данни, текстови; по форма на представяне символни, двоични, индексни и др. В повечето системи справочниците са реализирани като файлове, а в някои системи и устройствата се идентифицират като имена на файлове (UNIX). В описанието на файла се съхранява типа му, като съвкупност от няколко атрибута. Друг вариант на ОС е да не поддържа никакъв тип на файловете. В UNIX всеки файл се разглежда като последоваелност от байтове. Тази схема позволява максимална гъвкавост. Над файловете могат да се дефинират различни операции: 1.над файлове-създаване, унищожаване, откриване, закриване, преименуване, пренавиване, копиране и др.; 2.над записи четене, запис, модификация, включване, изключване и др.

10.1.2. Структура на файловата система. Съвременните ОС имат развити средства за общуване с потребителя и чрез входен език, той може да дефинира различни файлове и да зададе изпълнение на операции върху тях. Когато се създаде файл, системата трябва да му разпредели пространсво със съншната памет, да оформи блок за управление (дескриптор) и да го запише в справочника. Потребителя се обръща към файл, чрез името му. Ако желае да получи достъп до определен запис от файла, той определя записа като посочи номера му, или укаже ключ (поле) определящо записа. За да изпълни заявката, системата по името намира вътрешния идентификатор, като еднозначно определя файла в системата и осигурява търсене на дескриптора му. Дескриптора може да се намира в справочника на активните файлове (в оперативната памет), в противен случай той се търси в справочника на всички файлове на системата. След това файла трябва да стане активен за потребителя (да се отвори). При отварянето му, трябва да се посочи типа на достъп до данните (последователен, директен и др.), който ще се използва от процеса, както и правата на достъп. Ако операцията е разрешена, заявката на потребителя, се трансформира в заявка по физически адрес на външната памет, генерира се входни-изходна програма, която прехвърля блок данни във физическата памет. В повечето ОС се използва буфериране и кеширане. При завършване на работа с файла се извикват процедурите за затваряне на файла и освобождаване на заеманите от него ресурси. Методи за достъп. Интерфейса на потребителя включва стандартни програми за логически достъп до данните. С всеки метод за достъп е свързана логическа организация на файловете. Логическа файлова система. Символичното име на файла се преобразува във вътрешен идентификатор. За целта се извършва търсене в справочник. Базова файлова система. Намира се дескриптора на файла, активира се файла с процедурите за откриване (закриване) и се проверяват правата за достъп. Методи за физическа организация. Началната заявка за достъп се трансформира в заявка по физически адреси на външната памет, отразяващи действителното разположение и организацията на записите. Тук се включват и модулите за управление на външната памет и на буферите на оперативната памет. Методи за работа с устройствата. Заявената операция и физическия запис се трансформират в последователност от команди за вход-изход и за наличния хардуер. Система за управление на входа/изхода. Извършва се планиране иницииране на операциите и обработка на прекъсванията по вход/изход. Това ниви е свързано с I/O хардуер.

10.2 Организация на файловете и методите за достъп. 10.2.1. Разполагане на данните върху носителите. Файловете се съхраняват върху различни носители. За облекчаване достъпа до данните, всеки блок от данни е свързан с брояч, а в някои случаи с ключ, разделени с интервали. Ключа е число или име, избрано от потребителя за идентифициране на записа, или е резултат от някакви преобразувания над първоначално зададения ключ и др. Когато данните са блокувани, в блока от данни се включват и полетата на ключовете, свързани с отделните записи. Обикновено ключа на блока е равен на последния запис в блока и търсеният запис се намира в блок, чийто ключ е равен или по-голям от зададения. В брояча може да се запише относителния номер на блока в пистата, номер на писта, дължина на ключ и данни и др.

10.2.2. Методи за достъп. Метод с последователен достъп. Когато записите са наредени така, че I-тия запис следва I-1 - вия запис и достъпа до записите се извършва последователно, в реда на нареждането им, се говори за последователна организация на файла. Основните операции са четене, запис, пренавиване, пропускане и др. Този метод се използва основно при устройства с последователен достъп (ленти), където структурата на файла е реализирана и физически последователно. Друг вариант е потокоориентирания метод за достъп, където данните се четат в непрекъснат поток. В UNIX се предполагам че всеки запис е низ от знаци, завършващ с байт от нули. Метод с директен достъп. Файла се разглежда като номерирана последователност от записи, а достъпа до даден запис се осъществава независимо от това, какъв запис е бил обработен по-рано (дисков модел на файла). Потребителя има възможност да обработва записите в произволен ред. За определяне местоположението на записите върху носителя, се използват физически адреси. Прякото адресиране се използва, когато се използват относителни номера на записите във файла. Предполага се, че върху всяка писта могат да се разположат еднакъв брой неблокувани записи. Абсолютния адрес на файла е известен и към него се добавя относителния номер на пистата. Прякото адресиране не е изгодно в случаите, когато потребителите използват ключ, представляващ характерно за файла поле на записа. В много случаи ключа не може да се преобразува пряко, тъй като е много голям (шифър на изделие). Тогава се прилага непряко адресиране, основано на т.нар. хеширане. Друг разпространен метод е чрез таблица на индексите. Файла се нарича индексен с директен достъп. Всеки елемент на таблицата съдържа ключ-указател към съответния елемент на файла. Недостатък се появява, когато файла нарастне и не е ефективно съдържането на таблицата в паметта.

Метод с индексно-последователен достъп. Организацията на файловете при този метод предполага подреждане на записите в нарастваща последователност на ключовете. Достъпа може да е последователен и директен-по ключ. Индекса се опростява, той съдържа толкова елемети, колкото области от записи заема файла. Всеки елемент на индекса на пистите съдържа номера на писта в цилиндъра и ключ на последния запис в пистата. Ако файла е разположен върху няколко цилиндъра, необходимо е изграждането на индекс на цилиндрите. Възможно е да се изгради и главен индекс, който е индекс на индекса на цилиндрите. Метода има основно два недостатъка 1.всеки достъп до файл изисква преминаване през всички предходни на елемента записи. 2.Трудно се изпълнява операция запис във файла. Метод на достъп до библиотеки. Основен елемент в библиотечния файл е т.нар. раздел, който може да е програма, подпрограма, сегмент от данни и др. Всеки раздел носи име, по което може да бъде намерен във файла. Раздел-справочник в началото на файла съдържа името и разположението на всеки раздел. Библиотечните файлове обикновено се обработват на раздели, а самите раздели са организирани като последователни файлове.

10.3. Справочници. За идентифициране местоположението на файловете всички файлови системи притежават справочници. В справочника се съхранява дескриптора на файла или името и физическият адрес на даден файл. Справочника често е файл със специално предназначение. Глобална стратегия съществува при единно непрекъснато файлово пространство. Така потребителя работи с логически (глобален) справочник и напълно се игнорира проблема с физическото разпределение на пространството за файловете. При повреда обаче отказва цялата система. Усложнена е работата със сменяемите носители. При локалната стратегия всяко запомнящо устройство има свои справочник, което кара потребителя да познава устройствата за съхраняване на данни в системата. Много от системите имат справочник за устройството и за файловата сртуктура. Справочника на устройствата е записан на всяко физическо устройство и описва файловете в него (разположение, дължина), справочника на файловете описва име, тип, притежател, защита и др. 10.3.1. Блок за управление на файла. Дескриптора, свързан с всеки файл, съдържа информацията, необходима на файловата система. Съдържанието на дескриптора при различните ОС се различава. Той може да съдържа: символично име на файла; вътрешен идентификатор на файла; физическо разположение; организация (последователна, индексна и др); устройство (указател към дескриптора); диспозиция на файла; тип; информация за управление на достъпа до файла; административна информация. Дескриптора се изгражда при създаване на файла и се актуализира при работа с файла. Най-често дескриптора се пази в отделна област на паметта, а в справочника има указател към него. Той стои в паметта до затваряне на файла. 10.3.2. Организация на входа в справочниците. Ако справочника се разглежда като таблица на имената, която транслира, той може да се организира по различни начини. Един от тях е новите елементи да се записват в реда на постъпване. Търсенето е последователно. Търсенето може да се ускори, ако елементите са подредени. Преглеждането е по т.нар. двоично търсене. Най-широкио прилагания принцип е използване на хеш-финкция. Която превръща символния низ в число. 10.3.3.Организация на справочниците. Справочника е таблица с имена. ОС намира в него посочен файл по име, Над справочника мога да се извършват операциите: включване на елемент, изключване на елемент, търсене на елемент, модификация на елемент, създаване (унищожаване) на подсправочници, извежане на листинг на справочник, защита. Справочник на едно ниво. Всички файлове са в един и същ справочник, което налага ограничения, когато броя на файловете нарасне. Обикновено мястото на файла е фиксирано. Справочниците на устройствата са пример за такъв. Справочник на две нива. Файловата система съдържа един главен справочник и поне един потребителски справочник. Обикновено главния справочник е достъпен само за ОС. Потребителите имат достъп само до потребителския справочник. Всеки файл трябва да е уникален за справочника си. Проблем възникво при т.нар. share файлове. Някои системи забранявт такъв достъп, но такъв е разрешен всеки потребител трябва да има възможност да именува файл в чужд справочник. При търсене на файл системата най-често търси първо в потребителския справочник, и ако не намери името, започва търсене в допълнителните справочници. Последовятелността от справочници, претърсвани за намиране на файл, се нарича пътека на търсене. Дървовидна организация на справочник. Това е развитие на организацията на две нива в произволо дърво. На потребителя е разрешено да създава собствени справочници и да организира своите файлове. Корена се нарича главен справочник, листата са файлове от данни, вътрешните върхове са подсправочници. Всеки файл има уникално име-пътека. Този начин на образуване на уникално име на файла е общоприет при йерархичните файлови системи. Обикновено всеки потребител има текущ (работен) справочник. Справочник се изтрива ако той е празен, в неговия справочник-родител се изтрива съответния елемент. Ако справочника не е празен обикновено не се разрешава изтриване. Възможно е движение от корена към листата и обратно. Някои ОС разрешават на потрбителите си да дефинират собствени пътеки за търсене. Възможно е и да се направи link към файл от друг справочник. Справочника като ацикличен граф. В някои случаи се налага използването на един справочник от няколко потребителя. Ацикличната структура на граф разрешава използването на общи файлове с прилагане на индиректна адресация. Съвместното използване на файлове от данни може да се реши чрез нов елемент в справочника (връзка), предствляваща указател към действителния файл. Друг начин е чрез разпространяване на файла във всички справочници. При системите със символични връзки, изтриването на връзка не влияе върху файла, но проблем настъпва при изтриването на файла-оригинал. Сериозен проблем е появата на цикли. Ако цикли са разрепени в справочника, желаелно е да се избегне повторното търсене.

10.3.4. Сегментиране и файлова система. Сегментната организация на паметта може да служи и за управление на файловете. Сегментирането може да се използва при управлението на данни или като механизъм, отделен от самата файлова система, или като вграден в самата файлова система механизъм. И двете понятия имат сходно отношение към логическата организация на данните; и файла и сегментът имат произволни размери и доускат динамична промяна на дължините си; използват двумерна адресация; Съвместното използване на файлове се решава със запис на един и същ номер на сегмент в таблиците на различни потребители, независимо дали се обръщат към файла с едно и също име или с различни имена. Справочника се реализира чрез обединяване на всички таблици на сегментите, без да са необходимми за работата специални програми. Справочника на всички сегменти има форма на дърво, чиито възли (с изключение на листата) са сегменти-справочници.

10.4.Буфериране

Буферирането е метод за припокриване на входно-изходните операции и изчисленията в процеса. Буферите са области на основната памет, които се използват при въвеждане/извеждане на данни от/към у-вата. Чрез буферите се намалява влиянието на разликата в скоростта на процесора и устройствата и се повишава ефективността от използването на процесора. Буферите отстраняват разликата м/у дължините на логическия запис (с който работи процесът) и на физическия запис (с който работи устройството). При изпълнение на заявка за четене от у-вото, в буфера се записва блок от данни, след което търсеният запис се извлича от буфера и се прехвърля в работната област на процеса. При всяка нова заявка от буфера се взима следващия запис,докато блокът се изчерпи. Обратното, при запис, от работната област се прехвърля в буфера запис. И така докато блокът се изпълни, след което той се извежда към у-вото. Буферите подобни на другите ресурси, могат да се управляват статични или динамично. Те могат да се отделят при създаване на процес или преди началото на операция.

При простото буф. се отделят един входен и един изходен буфер- по време на работа с файла те се прикрепят към у-вото и изпълняват само една функция.

При двойното буф. се отделят по два буфера за вход и изход. Докато при четене се изпълва единият буф., процесът има достъп до втория. Когато в него няма вече записи, двата буфера си разменят ролите. За да няма копиране на данни м/у буф. и работната област се прилага буф. размяна. Дадена област от паметта отначало е входен буф., след това става работна област и най-накрая изходен буф.

Когато входът и изходът са достатъчно добре синхронизирани може да се приложи буферна размяна-циклично буф. При този подход входът, обработката и изходът се изпълняват последователно и синхронно над м-вото от буф. При интензивни входно-изходни операции могат да се използват отделни множества от буф. за вход и изход, свързани в цикличен списък.

Друг разпространен метод е използване на буф. пул (делим ресурс) от еднакви по размер буф., както за вход така и за изход. Буф. динамично се заемат и връщат в пула.

10.5.Управление на вторичната памет

Предназначението на вторичната памет е да съхранява големи количества данни. Като вторична памет се използват дискове.

Основните ф-ии на управляващата програма са свързани с удовлетворяването на заявките за място в дисковата памет.пространството на паметта се разпределя във физически единици-блокове, всеки включващ един или няколко сектора, писти, цилиндри. Блоковете могат да са с фиксирана или с променлива дължина, но обикновено се използват блокове с фикс. дълж. Определянето дължината на блока е един от най-големите проблеми.

Ефективността на входно-изходните операции е основен критерий при разделянето на блоковете. желателна е минимизация на закъснението от движението на главите.

При системи със странична организация минималният обем данни, предаван м/у паметите е страница. Затова има смисъл вторичната памет да се разделя с размер равен или кратен на страница. Ако е желателно да се разполагат файловете компактно пространството на вторичната памет трябва периодично да се реорганизира поради непрестанното създаване и унищожаване на файлове пространството трябва да се фрагментира (реорганизация на файлове).

10.5.1.Статично и динамично разпределение

При статичното разпределение потребителят трябва да окаже пълният размер на файла при създаването му и ОС веднага разпределя пространство, ако това е възможно. Често размерът на файла не е известен предварително и се заделя максималния възможен обем за него така се получава загуба на памет. Тази стратегия също така ограничава и разширяването на файла.

При динамичното разпределение се отделя такъв брой блокове, какъвто е необходим за удовлетворяване на заявката. Такава стратегия може да доведе до мъртва хватка-може да настъпи безизходна ситуация, при което два или повече процеса чакат за условие което никога няма да се изпълни, за да се избегне това потребителят маже д а заяви максимално пространство необходимо за заданието му.

10.5.2. Управление на свободното дисково пространство

Тъй като на лице е ограничено дисково пространство, необходимо е да се използва и освободеното от изтритите файлове пространство. Затова системата трябва да води списък на свободното пространство. При задаването на нов файл се търси в списъка и се отделя пространство за файла. Това пространство се изважда от списъка. Когато файлът се унищожи неговото пространство се добавя в списъка.

Списък на свободните блокове. Свободните дискови блокове се свързват в общ списък, като всеки блок съдържа указател за следващия свободен блок. ОС трябва да знае началото на списъка. Методът е прост, но не е много ефективен, защото работата със списъци изисква много входно-изходни операции.

Групиране на свободните блокове. Представлява модификация на горния метод, като се свързват в списък групи от n свободни блока. В първия блок на всяка група се записват адресите на останалите блокове в групата и адресът на следващата група. По този начин бързо се намират адресите на голяма група от блокове.

Броене на свободните блокове. При заемане и освобождаване на непрекъснати области може да се пази начало и брой на свободни, последователно разположени блокове. Така списъкът е значително по-кратък.

Таблици. Често се използват таблици за свободното пространство на всяко устройство. Таблиците могат да представляват свързан списък. За всеки блок на вторичната памет се определя се определя една дума, а свободните блокове се свързват в списък. Тук лесно се разпределят и освобождават блокове, но се изисква много памет. Много по-малко памет се изисква, ако всеки блок се представи с един бит, при което 0 означава свободен блок, а 1-зает. Тази таблица се нарича още битова карта или вектор. Откриването на свободни блокове изисква повече време отколкото при свързаната таблица, но има по-бързо освобождаване на блокове.

10.5.3.Разпределение на свободното пространство: Съществуват няколко основни метода.

• Непрекъснато (свързано) разпределение: При този метод всеки файл заема една

непрекъсната област от дисковото адресно пространство. Местоположението на файла се определя по началния адрес и дължината на файла. Едно от предимствата на свързаното разпределение е, че последователните логически записи се разполагат физически последователно. Това намалява времето за работа с файла. Това разпределение разрешава последователен и дискретен достъп. При последователния достъп се помни адресът на последния прочетен блок и веднага може да бъде прочетен следващият. При директен достъп до файла лесно се изчислява адреса на блок, след като се знае началото на файла. Методът има няколко недостатъка. Един от тях е свързан с намирането на свободно пространство за нов файл. При създаване и унищожаване на файлове дисковото пространство се накъсва на голям брой малки дупки. Достатъчно пространство може да има но то не е свързано. Тогава е необходимо съседните области да се обединяват. Друг проблем е размерът за необходимото пространство за файл. При създаването на файл потребителя указва размер и ако няма такава област той не го създава. Също така проблем е включването на нов запис във файл. Необходим е презапис на част от файл. Ако се надвиши размера включването няма да е успешно.

Разпределение чрез свързване в списък. Тези проблеми може да се разрешат чрез други методи при които файловете не заемат свързани области на вторичната памет. Всеки файл може да се организира като свързан списък на блокове от данни, които могат да бъдат разпръснати произволно в дисковата памет.В справочника се записва указател към първия блок. Всеки блок съдържа, освен данните, указател към следващия блок. Тук няма фрагментация. Когато се записва във файл се взема първият блок от свободните. Файлът може да расте докато има свободни блокове, тук не е необходимо да се уплътнява паметта, както и да се декларира дължината на файла преди създаването му. Лесно е и унищожаването. При този метод е голям разходът на време при достъп до блок по веригата от указатели. Съхраняването на указатели води до намаляване обема на паметта. При апаратна или програмна грешка може да бъде взет грешен указател, тъй като указателите са пръснати по целия диск. За да се намали загубата на време при търсенето дисковото пространство трябва да се разделя на по-големи физически единици.

Разделяне с индексен блок: Този метод подържа директния достъп до файлове. Всички указатели са събрани в една таблица, наречена индексен блок (индекс). Всеки файл има свой индексен блок. Подреждането на указателите в индексния блок отразява подреждането на блоковете от данни във файла. Достъпът до i-я блок на файла става като се ползува указателя в i-я елемент на индексния блок.

При създаването на файл всички указатели са Nil. Желателно е индексния блок да бъде малък за да няма загуба на пространство, тъй като индексния блок се отделя дори и в него да има един указател.

Свързване на индекси. Индексния блок за удобство нека да заема един дисков блок. Когато файловете са големи,

заемат се няколко индексни блока. За съкращаване на времето за търсене индексните блокове могат да се разположат един след друг.

Индекс на повече нива.Използва се отделен индексен блок, който да сочи индексни блокове които от своя страна сочат блокове данни.

Комбиниран метод. Използват се 13 указатели (по системата UNIX), първите 10 адресират директно първите 10 блока на файла. Така за малки файлове не е необходимо отделен индексен блок. Следващите 3 указ. сочат индексни блокове. Първият указател е адрес на индексен блок от второ ниво, вторият сочи към индексен блок от трето ниво, а третият указател съдържа адрес на блок. Недостатък на разпределението с индекси е, че включването и изключването на блокове от данни предизвиква изменение на целия индексен блок.

Карта на файловете(таблица на блоковото изображение). Включването и изключването на блокове може да се улесни, като се състави единна карта за всички файлове в която вместо указатели се използват номера на блокове. В картата за всеки физ. блок на диска се заделя една дума. Разположението на даден файл се изобразява ч/з верига от номера на блокове-съответният елемент на картата съдържа номера на следващия блок от файла, а в справочника се помества номерът на първият блок на файла. В елемента на картата, съответстващ на последния блок, се записва Nil. По картата може да се съди за физическото съседство на блоковете и да се разпредели нов блок до останалите блокове на файл. Възможна е загуба на доста време при файлове с разпръснати блокове, понеже за достъпа до всеки блок трябва обръщане към картата.

10.6.УПРАВЛЕНИЕ НА ДОСТЪПА ДО ФАЙЛА

Данните, които се съхраняват в изчислителната система, трябва да се предпазват от физическо разрушаване(предмет на надеждността) и от непозволен достъп(работа на защитата).Защитата на файловете може да се реализира по много начини.В едно потребителска система просто може да се извади носителя и да се заключи. В многопотребителските системи изискването за защита произтича от възможността за достъп до файловете на един потребител от друг. Системите, където не е разрешен достъпа до файловете на друг потребител, защита не е необходима(налице е пълна защита чрез забрана на достъпа). Друга крайност е свободен достъп без защита.В повечето системи се предоставя някаква ограничена форма на защита, представляваща компромис между степента на защита и свързаните в нея разходи.Защитата е важен проблем при проектирането на ОС, изискващ широки познания относно различните методи за реализация на защитата. Механизмите за защита трябва да дават възможност за управляван(контролиран) достъп. Тези механизми разрешават и забраняват достъпа в зависимост от някои фактори, един от които е типът на желаният достъп. Във файловете системи могат да бъдат определени няколко основни типове на достъп:

1. Никакви права-не притежава нито една от горните привилегии.

2. Изпълнение-файлът се зарежда в паметта и се изпълнява, като често пъти се забранява копирането или четенето на файла.

3. Четене-четене на цял файл или на част от него.

4. Разширение-добавяне на нови записи накрая на файла.

5. Записи-запис или презапис на файл(или на част от него).

6. Изменение-изменят се атрибутите на файла(обикновено резервирано само за притежателя на файла).В някои системи притежателят може да даде право на партньор да изменя защитата, но често за предпазване от злоупотреба се въвежда механизъм за определяне именно кои права този потребител може да изменя

7. Унищожаване- унищожаване на файл и освобождаване на файловото пространство.В системите използуващи файлови за междупроцесна връзка, унищожаването на файл означава, че съобщението е получено.Други операции като преименуване, копиране или редактиране също така могат да се контролират.За много системи тези функции имат по високо ниво могат да се реализират чрез системна програма, която прави системни извиквания на по ниско ниво.Защита има само на по-ниското ниво.Например копирането може да е последователност от заявки за четене.В този случай ако потребител има разрешение за четене, може да предизвика копиране, печатане и др.Операциите със справочник които трябва да се защитят, са малко по различни.Трябва да се контролира създаването и унищожаването на файлове в справочника.Понякога може да се иска управление на възможността потребител да определи съществуването на файл в справочник.Съществуват много механизми за защита в реалните ОС. Това се определя от предназначението на ОС, но не бива да се забравя, че сложността на системата за защита нараства правопропорционално с броя на поддържаните привилегии на достъп и начина на взаимната им връзка.Малки системи, използвани от тесен колектив, няма необходимост от сложна защита. Но в големи изчислителни системи-за финансови дела, за изследвания, за