Елин Пелин

Пижо и Пендо - Гелевата мука и неволя

Я че кажем, що че кажем, ама сакам тук да си остане!

Да не ойде некой я при свато Джуро, я при чичо Тане

да им каже - зерем после си от смех умирам!

Че му сръбне свато: - Род не род - че каже, - не разбирам,

Да си си мълчал, човече! - Па че дигне гюрултия!

Та не че се свъртим ни у село, нито у София.

Един ми е, брате, ясен месец на небото -

една бе ми свато-Джуровата черка у селото,

една бе ми у целио округ - у свето една бе.

Над убостта убост - ако има - она бе!

Стройна, тънка-тънина у кръсто, като даскалица.

Па се вие, ете, па се сова, като гяволица.

Над чело и черна коса, като облак темен,

море да не ми бе сваха, я чех да я земем!

Лице - пресно сирене, ти кажем. Бре не думай!

Току свали капа, па се кръсти и цалувай!

Грех че сториш - сто че да измолиш!

(Бог я даде да я гледаш и от душа да я волиш).

Па да видиш черни очи под тънките вежди,

че воздихнеш, па че кажеш: "Боже, дай премежди

какви сакаш на глава ми, ама я що сакам -

речи, боже, и оно да стане!"

Проклети и черни очи, черни, валчести ... таквие!

Па като те стрелне, като с вино те опие,

та не знаеш носиш ли се като сенка по небото,

или жив човек се щураш из селото!

Името и, да ви кажем, беше Ганка -

да я сдробиш с пресно млеко у гаванка!