Стефан Стамболов

Певец

I.

Сияйно, чисто е небето,

ясно слънцето грее,

весело ти е на съцето,

всичко живо се смее.

Пролет! Пролет вече доди!

И гората се разви,

всичко от сън се събуди,

всичко се весели.

Ами ти защо не пееш?

Ти защо мълчиш, сумтиш,

жално милно ни поглеждаш

и печален се стоиш?

Пей, мой братко! Пролетта е

за живите, зарад нас;

провикни се, ний да чуйме

твоя ясен, сладък глас.

Има сила в твойта песен

да омайва, да плени;

ти кат пейш, огън небесен

пламва в нашите гърди.

II.

И запя, запя певеца

песен с чуден, сладък глас,

песента му беше жална

пълна със сълзи и плач.

Той запя за наще мъки,

зарад наще теглила,

за разплаканите майки,

за избитите деца,

за селта изгорени,

за потъпкания кръст,

за момите опленени,

за очернената чест,

за безкрайното страдание

на нашия клет народ.

И пред нази се изправи

проклетия наш живот...

Слушаш песента му жална

и гуслата как бръмчи,

и пред теб картина страшна

гледаш, че стои.

Виждаш звяра как разсича

на две малките деца,

и кръвта им как изтича

като алена роса.

Гледаш жените разпрани,

а момите взети в плен.

Тук убити, там заклани -

над селото страшен дим.

Адски огън вий се в небо,

чуваш крясък, рев и плач,

бой се бият, гръм се чува,

посреща се нож със нож.