ПЕВЕЦ НА СВОЯ ЖИВОТ (КНИГА ЗА КИРИЛ ХРИСТОВ)

Кирил Христов е наистина роден лирик, лирик по призвание; както казва Димитър Подвързано в едно стихотворно послание - поет по божия милост. Той от всичко прави лирика, всичко, до което се докосне, в него се превръща в субективно, лирично изживяване. Той твори по вътрешна необходимост, спонтанно, без видима цел, без намерение. Както щем да го наречем - "наивен" художник, стихиен и роден талант, - с това само ще назовем тая стихийна поетична сила, която избликва от него, тая неосъзната художествена мощ, която се разлива в неговите творения. Как е можал 21-годишният юноша да нарисува тая великолепна картина:

Ясна звездна нощ прогони есснний намръщен ден. През оголените клони свети луиний лик студен.

А върбите се оглеждат в посребрений ручей там, и роптаят и навеждат голи вейчици от срам.

Капят ли сте над водата - зима е посем сега,., И унася се душата в тиха сладостна тъга.

Всичко тук е зримо, чувствуемо, то живее и диша, тук няма нищо декора-тивно и неподвижно. Ние усещаме някакъв пулс, ритъм на живота. И какво е това: Пейзаж, настроение, символика, импресия? Дявол знай. Това е просто животът - в своите естествени, веществени, натурални форми, в своите звуци и движения. Както казва д-р Кръстев, тук няма нищо "правено", нищо "търсено", поетът не прави литература, не реди стихове, той просто отразява това, което вижда, което чувства и преживява. Днес, когато езикът и поетичната форма са направили такива завоевания, едно подобно стихотворение може да не ни изглежда голямо постижение, но достатъчно е да го поставим на фона на 90-те години, за да разберем защо на Пенчо Славейков например са направили толкова силно впечатление простотата, : ревността, безизкуствеността на Кирил-Христовите песни До него в българската поезия рядко се среща тая откровеност на интимното чувство, В една литература, чиито основни мотиви са гражданските чувства и копнежи, обществените борби ( а тук основният тон не може да не бъде риторичният), която дотогава е изразявала предимно общите, масовите настроения, колективните надежди (а тук сахарактерни патосът и елегията) - в една такава литература изведнъж се появява поет, който с почти цинична искреност разкрива личните си чувства, без стеснение назовава нещата с имената им, гледа на всичко с детски естествен поглед, отхвърля всякакви условности на обществения жаргон и у него думите заживяват с девствена свежест. Това сякаш хипнотизира неговите съвременници и те го приемат с всичките му особености. Както се изразява Вазов "всякой каза: Ето един талант!" Да, наистина,: ето един лирик. Едва ли някой български поет е влизал тъй триумфално в литературата.