ПЕТКО КАРАВЕЛОВ - ДЕМОКРАТ И ПРИНЦИПЕН ПРОТИВНИК НА СОЦИАЛИЗМА
(160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГОЛЕМИЯ ДЪРЖАВНИК)

Борислав Гърдев

web

Представата за Петко Каравелов като политик и държавник е свързана най-вече с неговата ерудираност, честност, с борбения му темперамент при защита на либерално-демократичните начала на Търновската конституция и с умението му да увлича след себе си съмишленици, които (в по-голямата си част) го следват безрезервно, но и някои от тях (по-малко на брой), разочаровани и пренебрегнати, все пак го напускат, попълвайки редиците на поне още три партии в родния ни обществено-политически живот.

Такава е реалната политика у нас, много по-богата и нюансирана от учебникарските тези за водачи, програми и стил на управление. А и Петко Каравелов е самобитно българско явление - независимо от европейското си лустро и московско образование. Това най-добре и проницателно е разбрал П. Р. Славейков в неговите знаменити "Дневни записки от 1887 година" (14 февруари 1887 г.): Каравелов е "егоист - самомнителен." Той "не дава никакво значение на съпартизаните си. Само по-искрените патриоти могат да търпят недостатките му за преимущества и го поддържат. Той гледа на всички с неверие на способностите им. Изобщо като човек Каравелов е честен, той е честен и като държавен мъж, но едва е търпим и от приятелите си".

Истината е, че П. Каравелов е сред създателите на Либералната пратия в Търново (в неговата квартира на 27 юни 1879 г.), но той е в основата и на разделителните процеси, разчленили Народната либерална партия на 25 юли 1884 г. (разривът с Драган Цанков), 1 ноември 1886 г. (оставката му от регентството, стимулирало групата на Стамболов да създаде своя формация на 1 май 1890 г.) и най-накрая, в собствената му Демократическа партия, която след началото на Втория си събор, открит на 19 април 1902 г., преживява мъчително разцепление, станало факт на 17 юни с.г., когато младодемократите (левицата в партията) около Тодор Г. Влайков, Стефан Гидиков, Илия Георгов и Петко Ю. Тодоров формират Радикалната партия.

Съдено е в края на живота си Петко Каравелов да преживее мъчителен правителствен мандат (19 февруари-21 декември 1901 г.) и да се бори дейно с набиращите популярност леви сили както в ДП, така и в парламента. Това не е зацапване на идеализирания образ на изтъкнатия ни държавник, а игнорирана истина, от която паметта му нищо не губи. Каравелов е в правото си да се бори срещу младодемократите, защото те заплашват авторитета му на несменяем лидер, като дръзват да критикуват и механизма за идване на власт у нас, противопоставяйки партоелита на монарха, така както е резонно да очакваме, че именно той ще е и сред най-непримиримите и принципни противници на социализма в България. Не е излишно да се знае, че именно той като управляващ (от 25 април 1901 г.) просветното