ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА - ЙОВКОВ

(анализ)

Мъдър и красив е творческият свят на Йордан Йовков. Търсенето на абсолютното добро като нравствена красота на човека превръща неговите герои в мечтатели и чудаци. За тези съзерцателни, меки и по природа добри хора винаги има едни друг свят, в който те се взират със скрит копнеж. Всеки един от Йовковите герои носи мъка в душата си. Тя е неговата тайна, за която не говори. Мисълта е в постоянен досег със спомена за онзи миг от живота, донесъл много болка. Той преобръща посоките на вътрешния размисъл. Дните се нижат един след друг, но героите на Йовков не забелязват реалния поток на времето. Те живеят със спомена за отминалия живот. В него има много болка, но и не малко обикновена човешка радост. Тази особена раздвоеност на мисловното зрение е характерна и за Сали Яшар от разказа Песента на колелетата.

В образа на Сали Яшар има много тъга и мечтателност. Той е прочут майстор на каруци, но те са различни, особени. Сътворени са като същинско чудо: леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои. Които грееха по тях като цъфнали цветя. Но най-чудното в тия каруци бяха звуковете...

Йовков въвежда темата за красотата като чудна музика на човешката душа. По свой индивидуален начин е красив героят на този разказ. Чудото на дарбата му съпътства неговия живот. Каруците, създадени от Сали Яшар, пеят по пътищата. А самият той се връща назад в миналото, към своята болка. Двама сина е загубил прочутият майстор и тъгата гори като жарава в душата му: На баира, отдясно на царския път, където каруците, които се връщат от града, разсипват най-мелодичните си звуци, лежат в гробищата двамата му сина, два сокола.

Със сравнението два сокола Йовков опоетизира мъката на героя си. Сали Яшар чувства вина за трагичната съдба на синовете си и търси изкупление за постоянната мъка, която го прави мълчалив и затворен. Той е в плен на своята болка: Тъмнината скриваше очите на Сали Яшар и не можеше да се види какво има в тях, но той гледаше в земята като изтръпнал и мислеше, че по-хубаво би било да беше беден, но да бяха живи двамата юнака...

Тъжни са мислите на Сали Яшар, но той е успял да съхрани обичта си към хората. Затова майсторът на каруци иска да ги дари с най-светлото и доброто, което е останало в него като опазен спомен за бащината му любов към двамата юнака. Да направи благодеяние - себап - за останалите живи. Това ще възкреси паметта на синовете му и хората ще помнят доброто му дело. Не за себе си, а за другите е тревогата на