Йордан Йовков

Песента на колелетата - Последна радост

Градът бързо се подновяваше и растеше. Но все пак оставаха много

улици, където още можеше да се видят тихи, едновремешни къщурки, скрити

в гъстия листак на асми и овошки, обградени с високи като на крепост

дувари, с тежки монументални порти, върху чиито посивели дъски не една

влюбена двойка беше издълбала инициалите си.

Имаше също тъй и хора, толкоз много познати, толкоз неизменни и

някак старинни, че без тях и без вехтите полусрутени къщи градът отдавна

би бил съвсем друг. И ако лозята и градините на Газибоба, бараките на

панаира, могилите и полето даваха багрите и характерните линии на

пейзажа отвън - тоя външен изглед на града, който завинаги оставаше в

паметта на родените в него, - тия хора пък даваха особения лик на живота

му. Те бяха нещо трайно и необходимо, еднакво трогателно и свидно.

Спомените на цели поколения се преплитаха с имената им и никой не можеше

да си спомни за младите, без да си спомни и за тях. И наистина, в часове

на носталгическа мъка за какво можеха да си говорят двама души от тоя

град, когато случаят ги събереше някъде далеч? - За цъфналите вишни и

зелените поляни около кьошковете в Газибоба, за веселия и шумен празник

на панаира, за разходките по шосето, за много други неща още. Но

веднага, със светнали от вълнение очи, те ще се запитат:" А помниш ли

дядо Слави? А Рачо Самсара? А Люцкана, Люцкана?" И тия две-три имена

изведнъж и с поразителна яснота ще възкресят пред тях всичката прелест

на доброто старо време.

Тия общи любимци, живи паметници на миналото, не бяха малко.

Напротив, това беше пъстра и многобройна галерия. На първо място можеше

да се тури дядо Слави. Той беше умопобъркан човек, но не буйствуваше и

не пакостеше никому. Лудостта му, кротка и безвредна, се проявяваше в

някакво надменно величие и грандомания. Ходеше си той в старовремските

си и неизменни дрехи - бозави потури и аба, - но спретнат, чист, с важна

и горда походка и гърди, окичени с разноцветни тенекийки, железа и

дрънкулки, които според него изобразяваха ордени и медали. Усмивка не

знаеше това строго и навъсено лице, челото му никога не се разведряше от

гъстите бръчки на мисъл и грижа. В някой горещ летен ден дядо Слави

влизаше в кафенето на Ачика. Той не поглежда никого, никого не

поздравява, сяда настрана и без да проговори, с един само къс и

величествен знак си поръчва кафе. След това снема шапката си, отпуща

глава на гърдите си, заглежда се прехласнато в пода и тъй силно

изпъшква, че обръща вниманието на всички.

- Какво има бе, дядо Славе? - питат го.

- Какво ли? Какво ли? Огън гори на главата ми бе, хора! Кое

време е, а ? - Жетва. Сто и двайсет хиляди жетвари съм турил на чифлика

си. Сто и двайсет хиляди! Искат хляб, искат вода, искат пари. Огън гори

на главата ми, ви казвам, огън!

Той е зает много, няма време за губене, изпива кафето си шумно и

на големи глътки, става и си излиза сред внушителния звън на безбройните

си медали.

- Пст! Мяу! - вика подире му някое хлапе.

Само тоя омразен звук не можеше да търпи инак кроткият дядо

Слави. И веднага той забравяше и грижите си за чифлика, и гордото си

достойнство на цар, кипваше от яд и немилостиво подгонваше босоногия

дявол. Но тоя не е вече сам, а цяла тълпа, всички до един зли, досадни и

нахално безстрашни, защото заплашеше ли ги някоя сериозна опасност,

възлагаха всичките си надежди на босите си нозе и се губеха като дим. За

да се появят, разбира се,от друг ъгъл на улицата- Войната се разпалваше,

местеше позициите си и отминаваше към крайните квартали. "Пст! Мяу!" -

се чуваше от едната страна,гневни закани от другата, а хвърлените камъни