Песента и пеенето в стихотворението ,,До моето първо либе" на Христо Ботев

Стихотворението ,,До моето първо либе" е отпечатано през 1871 в първи брой на издавания от Ботев вестник ,,Дума на българските емигранти", чиято цел е именно пропагандиране на социалната и националната свобода за българския народ. В творчеството на поета песента символизира борбата и духовното пробуждане на поробените.

В творбата има два полюса, всеки от които тегли лирическия Аз към себе си-това са любовната песен на либето и хайдушката песен на Балкана. Тези два образа представляват две противоположности-индивидуалното щастие и дълга към общонародното спасение.

В творбата лирическият герой дава израз на новото си отношение към любовта пред изгората си. За него вече нейната усмивка не е достойна цел за неговите мечти, сега тя му се струва мимолетен каприз. Причината за това е духовното извисяване на героя, който надраства нормите на битово-профанния свят и мисли не за личното си щастие, а за избавлението на страдащите сиромаси, чиито вопли омаловажават всички качества на момата, дори и любовта към юнака. Той категорично заявява : Забрави ти онез полуди, в тез гърди веч любов не грее. Заповедните форми на глаголите остави, забрави, махни, запей, млъкни и махай се са показателни за промяната в душата на героя и за намеренията му или да привлече либето към своите идеали и за своята кауза, или сам да поведе борбата срещу османските потисници: повелява Запей, или млъкни, махни се!.

Най-силно въздействащи на лирическия герой е подбудителната песен на гората и плачът и теглилата на страдалците- сирота вдовица, без дом дечица. Робската действителност е това, което кара Аза да се отърси от сладкото опиянение на взаимната любов и да промени жестоката реалност, даже и с цената на живота си. Той, като юнак от героично-извисеното пространство, не може да търпи подобна несправедливост и без колебание избира пътя, по който да върви пътят на честта и саможертвата, на смъртта в името на доброто. Пълното му съзнаване на смъртта е изразено в осмата, предпоследна строфа : и смъртта й там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!. Не само, че Ботевият герой е готов да даде живота си, но би го направил с удоволствие и се стреми именно към това да загине в страшни долове, където пищи зърно от свинец. Куршумът е символ на отнемането на живота, а песента му представлява приближаването на смъртта. Тази песен е свързана с песента на гората, с предсмъртните песни надгробни и с бурята, която кърши клони.

За Аза на Ботев не е въпрос на избор дали ще се жертва или не. Геройската саможертвена смърт привлича лирическия герой към себе си многократно по-силно от отречения от него еснафски спокоен, но безсмислен живот.

Ивелин Пламенов Русев XI^д 12