Забравена парола?
Начало на реферати

Пеньо Пенев – поет на бригадирската младост?


Живка Шишкова

  Пеньо Пенев – поет на бригадирската младост?

Top of Form

Bottom of Form

        Когато към живота и творчеството на един творец се подходи концептуално, това носи най-малко два риска:
        Първо. Да се извади твореца от контекста на собствения му живот и да се предостави за творческо разфасоване на литературната критика, която във всеки случай се опитва да класифицира,означава да се приложи обичайната практика на акцент върху фрагмента за сметка на цялото и да се отдаде свръхзначимост на неслучайните случайности, които само по силата на неизбежното им случване се оказват съдбоносни. Фрагментът до голяма степен измества цялото, фокусирайки вниманието само върху онова, което виждаме, защото искаме да видим, а не защото е толкова видимо.
        Второ. Недостатък на концептуалния подход е, че няма как той да бъде надидеологичеки, защото самото извеждане на фрагмента на преден план предполага обслужване на нечий интерес, най-често този на концептуалиста.
        В този ред на мисли са и опасенията ми , че придържайки се към една съвсем не нова практика в литературната ни история – да се поставя твореца в определено времепространство по определен начин за определени цели /т.е. да се употребява за определен контекст/- мога да се окажа провокатор на подсъзнателна теоретична потребност да градя трайни представи и да налагам определени модели на мислене за неща, които са много повече наложени, отколкото заложени у човека.
        Като изследовател и популяризатор на живота и творчеството на един от емблематичните за времето на социализма български поети, аз съм загрижена в по-голяма степен да освободя този поет от наложените му в публичното /не само литературно/ пространство образи, отколкото да го капсулирам в един от тях. Казано несофистично – да докажа , че „поетът с ватенката” на Любен Георгиев съвсем не е познатият ми поет Пеньо Пенев. Неудобството на някои метафорични образи е, че понякога метафората се оказва по-жизнеустойчива от прототипа и в качеството си на сполучила семантика тя може да подмени истинската същност на обекта или най-малкото да нанесе непоправими щети на цялостния му облик. За онези, които не познават този обект възможността за избор е априорно ограничена и крие риск те никога да не пожелаят да го опознаят. Тъй като в случая обектът е един национален поет с „епохално”значение, проблемът се оказва проблем на литературната ни история.
        „Поет с ватенка” ли е Пеньо Пенев? За мен този въпрос с всичките му подтекстови парадигми днес звучи по-скоро така: Пеньо Пенев ли е поетът с ватенка? Ще се опитам да дам своя отговор на безпристрастен читател на поезия.
        В едно театроведско медийно събеседване струва ми се Георги Лозанов бе казал,че „в различните съвременности текстът намира своите основания, въпреки първоначалната мотивация на възникването му /създаването/. Разбирането за съвременност винаги е в риска тя да бъде разбрана и интерпретирана по-вярно след години, отколкото по време на писането. Основанията могат да бъдат битийни, животоописателни, или националистични /патриотични/, идеологични.” „Илюзия е, че талантът пробива;” казва Лозанов,” в историята на литературата и изкуствата, талантът най-често погива.” Това споделено и от мен разбиране ще използвам като изходна позиция на моята интерпретация на поставения проблем.
        Написаното за поезията на Пеньо Пенев и за нейното случване във времето непрекъснато набъбва, то всъщност съвсем не е малко. Но чувството за недостатъчност на интерпретацията при разкодиране на поетичните послания на автора някак си упорства в своето постоянство, нищо че става дума за една директна, почти „натурпоезия”, която не е особено интелектуално предизвикателство за среднопросветения четящ човек и още по-малко за ерудирания литературен анализатор, за когото контекста на случването по принцип не би трябвало да препятства оценката за значимостта на случилото се.
        Опасенията от недооцененост и недоопубличеност на една категорично публична личност, каквато е Пеньо Пенев, струва ми се останаха в горчивата равносметка на утрото на нашата демократизация . Никой вече не ни пречи да четем и харесваме Пеньо Пенев, нито даже учебникът по литература, който традиционно нехае в отношението си към съвременната българска поезия. Не се страхуваме, нито даже имаме нужда от подкрепата на официалната литературна критика, да заявим личната си позиция към някои спорни , дори скандални поведенчески и идеологически „залитания” на поета, който би могъл да оглави една вероятна класация за поет с най-много конюнктурно клиширани коронясвания. Пеньо Пенев е може би най-етикираният български поет. Как ли не го „окалъпиха”.Той бе „поетът с ватенка”, „поет на социалистическото строителство”, „поет на бригадирската младост”, „поет-строител”, „поет на съзиданието” и какъв ли не още поет, но винаги такъв, какъвто го искаха другите- силните на деня. Беше всичко, но все „на парче”. Ако се постараем добре да вникнем в живота и творчеството му , няма как да не забележим, че освен всичко това той е и поет на саморазрушението, на тъгата , на гнева, на разочарованието. Това не го прави по-малко значим поет, нито по-малко достоен човек, защото съзиданието и разрушението са двете страни на един и същ процес – процесът на усъвършенстване на човешката личност.
        Недостатъчността на интерпретацията, като основна характеристика на постоянното говорене за нещо, сама по себе си означава много. Тя непрекъснато актуализира случилото се, опитва се да го изрече, но то остава недоизречено; да го о-формира, но то упорито отказва формата си.
Тъкмо подобна недостатъчност прави необикновени обикновените на пръв поглед „делнични” писатели, към които бих отнесла странника Пеньо. Цялата „поетична химия”, излязла изпод химическия му молив е толкова човешки разбираема , че дори патетичното й изговаряне не я прави по-малко „улична” и „площадна”. А авторът на тази опоетизирана делнична реалност, като че ли всеки момент ще изскочи иззад ъгъла на някоя сграда, за да ни запита „със стиснати зъби и свъсени вежди”: „-Какво направихте с мечтите ми?!”
        Пеньо Пенев не е типовата, характерологична фигура на бригадира – синеблузият ентусиаст с кирка и лопата, както ни го представят хрониките от онова време. За него в ученическия етап от живота му бригадирското битие не е предизвикателство , а съзнателно търсена екзистенция, бих казала дори едиствено възможна реалност. Нуждата по-скоро е тази, която води един 17-годишен младеж на бригадирски обект.Затова в неговото „тръгване към обекта” няма екстатичност, още по-малко съзнание за героичност, както ще се опита да ни внуши биографичната истерика след смъртта му. Онези моменти от биографичната лавина, които се занимават с бригадирското му битие, се опитват да ни внушат, че ако той не бе станал част от това движение, едва ли би постигнал поетичната слава, която го споходи още приживе. Че поетът- големият поет- се ражда като продукт на своето екстатично време и ако то не се бе случило, той би бил просто един от многото поети на България, но не и „глас и съвест на епохата”, както много сполучливо самият Пеньо метафорично бележи своето присъствие в българската литература. Бих искала да отделя няколко реда на тази емблематична метафора, защото обществената рефлексия, която тя поражда е ключова в тълкуването на живота и творчеството му. Дали ще говорим за творческа инвенция, за осъзнато самочувствие или за историческа поза, провокативно изстреляна срещу литературния снобизъм на времето, не може да не отбележим, че тя е изключително точно поетично попадение, което намира своето основание в по-късните съвременности , независимо от мотивацията на своето възникване.Нейната интерпретация днес води до разтълкуването на цялостната сгъстена динамика на един романтичен, еуфоричен, драматичен и съдбовен етап от историята на България. Самият факт, че подобно определение не е по мярка на нито един друг поет от големите имена на българската поезия през 50-те, е доказателство за много специалното място на П.Пенев в литературното пространство на ХХ-ти век. Говорим за епоха и глас, който оповестява нейната съдържателност, колкото и имагинерно да звучи това. Говорим за съвестта като самосъзнание, именно самосъзнание , а не самочувствие, на един дълбоко проницателен ум, който улавяше духа на времето, творейки го. 29 години могат да бъдат цял един живот – достатъчен, пълен и завършен, когато виждаш ясно, чуваш точно и разбираш бързо. Затова не искам да приема, че Пеньо Пенев можеше да бъде спасен. Той дойде, за да спаси, а не за да бъде спасен. Ако някой не иска да чуе това, то е защото измерва живота в количествени, а не в качествени характеристики.
        Не претендирам, че добре познавам Пеньо Пенев, въпреки дългогодишната ми професионална ангажираност с неговата личност. Винаги ми е липсвал живият контакт с него, който би ми дал собствен поглед върху спорни в биографията му моменти, версифицирани разнообразно от предаващите ги, понякога дори взаимоизключващо се. Творческите , а и житейските съждения на поета не могат да се приемат еднозначно, което обаче не е следствие от неуравновесеност на характера, както са склонни да мислят анализиращите го изследователи. Като личност с определено философско отношение към живота, П.Пенев е съмняващ се човек и поради това, променящ се – право, но и привилегия на мислещите. Той експонира себе си шумно, но неговото публично говорене е по-скоро опит за бягство от действителността,очевидно незадоволяваща го, и от самия себе си , обсесивно заклещен в капана на ранообзелата го саморазрушителна стихия. „Аз обичам живота, но съм влюбен в смъртта”,ще изповяда 17-годишният юноша в едно безименно свое стихотворение, изпратено на доверената му приятелка Стефана Калименова /Фана/, и както ще стане ясно по-късно, това не е поза. „Раздвоението в мене е толкоз трагично!”, продължава поетичната си изповед Пеньо и това усещане за изначална трагичност ще го преследва цял живот. Ще се усеща самотен дори сред шумното и ентусиазирано множество на бригадирската общност, ще се отдалечава дълбоко потънал в тъгата си сред бурно аплодиращите го почитатели , ще се чувства необичан , презрян и бездомен, въпреки всенародната любов и отворените приятелски врати. Виновно вероятно е чувството за „непринадлежност”. Пред Фана Пеньо ще сподели: „... моят индивидуализъм трудно се пречупва през призмата на общественото”,и макар цял живот да се опитва да опровергае себе си , той отново и отново ще се оказва несъвместим с какъвто и да е колектив- „самотно стърчащ връх, брулен от бури и мълнии”. Зад силно афишираната „общественост” и гражданска ангажираност на неговата поезия , се крие един неспасяем самотник , една драматично самоанализираща се личност със силно изострена сетивност за несправедливостта в живота, очевидно неизчепващ енергията си човешки коректив.
        Затова намирам за неуместни всички онези клишета, които се опитват да „оцелостят”, да „окалъпят” в благоприличие хаоса на една „нестройна” душа, отчаяно търсеща своята хармонизация. Кому е нужно това?...
        Струва ми се ,че Пеньо-Пеневото безсмъртие се дължи именно на смелостта му да бъде несъвършен и „ръбат”, толкова ръбат, че дори „дращещ”. Той не би могъл да бъде „квадратен човек”, а още по-малко „удобен поет”. „Не беше от гладките хора”, казва Евгения Иванчева. Ще поискаш да опознаеш и да разбереш този циклофренично изплъзващ се странник, но ще се разбиеш в стената на неговата непроницаемост. Само така мога да си обясня несекващия интерес към личността му и фантастично високата тиражност на една, отдавна напуснала пределите на своето време, поезия, отказваща да остарее. Друго време, други страсти, други хора, но вечни истини , които трябва да приемем, именно защото не можем да променим.
        Приемайки предложението да участвам в настоящата научна конференция, аз бях с ясното съзнание, че ще се опитам да намеря логика в нещо толкова нелогично от биографична гледна точка, каквото е щастливото живеене на П.Пенев като бригадир. Защото истината е,че бригадирският период на поета е може би най-щастливият в неговия изпълнен със съмнения , страдания и лични драми живот. Единствено тогава, макар и за кратко, той не е бездомен, безработен и необичан. Чувства себе си значим и необходим . За кратко, много за кратко, той забравя, че е „влюбен в смъртта” и изпитва истинска страст към живота.
        Но как започва бригадирската одисея на П.Пенев:
        Едва дочакал завършването на учебната 1946-47г. /в 10-ти клас на севлиевската гимназия „Цвятко Ганев”/, на 1 юли с първата група младежи ,” без дори да се обади на домашните си в село”, както пише Л.Георгиев, той се отправя към строежа на ЖП-линията Ловеч-Троян, която е обявена за младежки обект. Заминава със севлиевската бригадирска чета с командир Иван Иванов- Емоса от с. Курмянско. Бригадирите от с.Добромирка са петима и Пеньо е сред тях. Там постъпва като обикновен бригадир в осми строителен батальон „Генерал Владимир Заимов”.До обяд работят на линията, следобяд всеки е зает с личния си живот, което за П.Пенев означава писане на писма-стихотворения до Светла/ Клара/- любимото момиче. На обекта Пеньо работи неуморно и с ентусиазъм като редовно преизпълнява нормите си и така е до 26 август.
Близо два месеца той е потънал в един нов за него свят, който поражда неизмеримо високи мечти. Чувството за съзидание, което очевидно е осмислило дните му , изцяло е обладало и съзнананието му и е инспирирало ново творческо вдъхновение. Заделен в някой ъгъл, Пеньо изпълва лист след лист с поетически вариации на новообзелото го чувство. Не е лесно, умората е голяма, но за него безсънието отдавна вече е начин на живот. Убеждението, че участва в нещо ново, неживяно до този момент,му дава нужните сили. Хората му се струват различни, чувствата им възвишени, а всичко това чака да бъде описано в нова форма, нови ритми, нови интонации и стих. И зазвучава мажорно извисеният глас на поета, по Маяковски гръмък и насечен. Това е моментът, когато П.Пенев открива своя Бог Маяковски. Появяват се първите му бригадирски стихове, чийто читател е друг прохождащ поет и бъдещ голям приятел-Климент Цачев. Двамата се съревновават да пишат и вечер край огъня да рецитират написаното.Пеньо определено владее аудиторията, а усещането е опияняващо.Но това е само началото....
        На другата година поетът вече сам е организатор на бригадирското движение. Той убеждава съучениците си от гимназията, както и техните родители, че младежките трудови бригади са школи за мъжество. Като пълномощник на Околийския комитет на Съюза на народната младеж прави това с много всеотдайност и артистизъм- организира вечеринки, на които чете и рецитира свои и чужди стихове, пее бригадирски маршове и се чувства щастлив. Обзелата го еуфория изглежда много нелогично на фона на интровертната му природа. Толкова е различен от обичайното си индивидуалистко поведение, промяната е така голяма и неочаквана, че буди съмнение нейната искреност. Да, Пеньо е трибун, той го е доказал неведнъж. Обича да е център на внимание, обича славата и признанието и тук, сред тези обикновени хора на труда, той ги има. Защото е един от тях, защото го обичат.
Обичта е ключова дума в тълкуване на изненадващото Пеньово оживление- обичта, която в емоционално-психологическия баланс на неговия кратък живот винаги е била в дефицит. За първи път той се чувства обичан и нужен и това е най-вероятната причина за еуфоричното му настроение. Неведнъж той е споделял своите душевни терзания и болки, които носи от детството си и които ще бележат трагично живота му. Те го отчуждават не само от дома, където се чувства нежелан, но и от близките му, които не го разбират. Бащата- прагматичен и консервативен селянин- никога не приема „несериозните занимания” на сина си с поезия, нещо повече, унищожава я като вредяща му напаст. В огъня изгарят много страници ученическа поезия. Майката , плаха и обичаща, цял живот ще се опитва да бъде буфер в напрегнатите отношения между двамата мъже. Нищо чудно тогава, че Пеньо предприема това бягство сред бригадирите „без да уведоми домашните си”. Както сам споделя пред Евгения Иванчева, „на село му става все по-непоносимо да живее”. С дълбоко огорчение той ще заключи:”Аз нямам дом!”, а чувството за бездомност ще го преследва до края на дните му. Всяко връщане на село е изпитание, което Пеньо не ще се опита да преодолее до смъртта си. По-късно, когато разривът баща-син е вече непреодолим и П.Пенев, лишен от всякаква материална издръжка, е принуден да напусне училище, отново бригадирите са тези, които ще го приютят, но вече като техен „глас” и изразител на тяхната „съвест”. Тъй като не са без значение мотивите, които импулсират човека в действията му и определят неговия избор, искам да уточня точно този момент от биографията на П.Пенев.Той, както вече казах, не е типовата бригадирска фигура. Не се записва бригадир по убеждение и с ентусиазъм, защото по природа е човек индивидуалист и страни от множеството. Отрано носи самосъзнанието за определена интелектуална мисия и знае , че ще е поет.Към тази си предопределеност върви последователно и педантично като подчинява обичайното си живеене на поетичните си занимания. Всичко останало е между другото. Дом, училище, семейство, приятели, контакти преминават през живота му, пречупени през призмата на поетичното му мислене. Всичко е поезия и всеки има място в нея. Нищо чудно тогава, че бетонът, заводите, корпусите, площадите ще пренаситят със своята грубовата образност поетичния слог на един, опоетизиращ по принцип живота човек. Когато живееш с убеждението, че си предопределен за поет, виждаш и чувстваш поезия във всичко.
        Така настроен и почувствал себе си бездомен и необичан Пеньо Пенев ще тръгне към един непознат за него живот, без да подозира, че го „дебне” щастие.Ще намери дом, приятели и най-вече ще усети, че е потребен и уважаван. Това е, което цял живот търси П.Пенев и когато го намира, заживява в еуфория. Четем я във всеки ред от ученическата тетрадка -дневник: „Горд и весел съм! Колко теми!... Ще строя! Ще се боря! Излишни са думите – трябва дело... Легнах късно след полунощ – уморен, но доволен от себе си, защото изпълнявам обществения си дълг, защото ме крепи любовта!”
На следващия ден /1. VI. 48г./отново: „...Бодър и весел съм!”
        В такова приповдигнато настроение на 2.VII. 1948г.следобяд Пеньо пристига на „Росстрой” като бригадир. Това е втората му бригадирска смяна от общо пет. Умишлено не споменавам дотук заглавия от бригадирската поезия на П.Пенев, защото тя е все още слаба и е в категорията поетически несполуки. Едва в Росстройския си цикъл поетът бележи някакво израстване. Той вече е на най-крупния обект на социализма – яз.”Росица”/дн. „Александър Стамболийски”/, където пише стихотворенията: „Марш на Росстрой”, „Росстройски марш”, „Спомен”, „Ботевци”, „Наследници сме ний”, „Заветен път”, публикувани в регионалния печат- в.”Росица”/Севлиево/ и многотиражката „Росстроец” /Павликени/. Поетична лексика от тях ще намери място в по-късните му, вече зрели произведения, които ще го утвърдят като популярно име. Как се раждат тези стихове съдим от спомените на Димитър Точев-връстник и приятел на П.Пенев: „Пеньо беше чудак. Работеше денем за двама, а нощем, когато лагерът утихваше, той излизаше от бараката, сядаше на плаца под електрическата крушка и часове стоеше над лист хартия, разгърнат върху коляното му.”/вж. спец. юбилеен лист „Пеньо Пенев”, Димитровград, 7.V.1960/. От Д.Точев получаваме най-досноверната информация за бригадирските делници на П.Пенев на националния обект „Росстрой”. Родени в един месец на една и съща година, двамата 18-годишни младежи си допадат в своите увлечения към поезията. Приятелството им се зъдълбочава през годините и оставя в наследство споделените искрени мигове на едно сърдечно общуване. За съжаление покойният вече Д.Точев/ той почина на 10.09.06г./ е един от малкото, които не написаха книга за П.Пенев, въпреки че имаше основание да го направи. Но той ни остави епизодичните си спомени по страниците на печата, от които получаваме информация за безкористността, неосъзнатия героизъм и тоталната всеотдайност на един човек с „душа на строител” и талант на поет.
Когато комендантът на нощната охрана, какъвто е Д.Точев в бригадирския лагер, решава да разнищи случая с нарушаващия дисциплината рошоглав младеж, получава двусмисленото обяснение от Пеньо, че не можел да търпи дървениците в бараката и затова нощем.... Разбира се... пише. Както в бригадирския лагер, така и по-късно в казармата ръководното тяло ще проявява великодушие и компромистност по отношение на поведенческите странности и дисциплинарните нарушения на поета , защото е очевидна потребността му от свобода, за да може да твори. Но той никога не ще злоупотреби с това великодушие, както и никога не ще се оплаче от наложените му наказания. Напротив, отплаща се с много труд и добра резултатност, за което съдим от един известен епизод в бригадирската му биография. П.Пенев е един от доброволците, които поемат извънредна смяна за изгребване на тинята от основите на язовир „Росица” и остава в нея цяло денонощие, работейки за трима. Свършил добре работата, той с присъщия си добродушен хумор ще каже: „Ако искаш да знаеш, в тинята даже беше приятно. Меко! Не е като да къртиш канари!”
        Изливането на първата кофа бетон става в тържествена обстановка, но Пеньо стои встрани от възбуденото множество, както сам казва- „далеч от суетата”. Какво е това? Скромност? Липса на самочувствие? Едва ли... Пеньо не е нито прекомерно скромен, нито му липсва самoчувствие, но с присъщото на самородния талант омаловажаване на усилието, той извършва както великите, така и дискредитиращите го дела в своя живот, сякаш несъзнавайки последствията от тях. И за добро, и за лошо той упорства в тази си импулсивност, което в един момент от живота му се оказва фатално.
        Честването е в разгара си, но Пеньо е вглъбен в себе си – не чува, не вижда, драска с огризано моливче начупени редове върху „халваджийска хартия” и бетонът полепва по стиховете му, поставя здравата основа на едно романтично работническо творчество, което ще е единствената оптимистична нотка в недопятата тъжна песен на неговия живот. Да опоетизираш нещо толкова непоетично като бетона си е парадокс, но да го съчетаеш и с нежността е почти ерес. Не и за Пеньо. „Бетон и нежност”, „бетон и мечти” се комбинират в страннозвучаща симбиоза и се превръщат в поезия, и то каква! – мажорна, искрена , човешка, защото създателят й вярва, че случващото се е в името на един по-добър , по-съвършен и по-справедлив живот – новия живот на новите хора.
        Години по-късно поетът ще направи тъжната равносметка: „- Някога, като бригадири, мечтаехме хората да станат по-добри и по-щастливи, а станаха ли? Превърнахме се в хлебоеди. Построихме строй уж желан и нужен, но го построихме бедноват. И какъв строй е той, когато един поет не може да нахрани!... Не виждам никакъв смисъл да живея повече... Моето време си отива и с него ще трябва да си отида и аз.” / сб.
”Стихове и спомени посветени на Пеньо Пенев”,Капралов Ат., Славов Л.”,”Български писател”, 2006 , с.217-218/.
        На обекта двамата кандидат-поети се запознават с гостуващия поет Асен Босев. Това запознанство по-късно ще се окаже съдбоносно за П.Пенев. То ще го доведе в редакцията на в. „Септемврийче”, където ще се срещне с Елин Пелин и ще получи една от най-важните похвали в живота си. Известният белетрист ще каже за стиховете на хлапака: „Добри са, момче!” и ще му даде така нужните му криле за полет в голямата поезия. Криле, които ще бъдат прекършени точно тогава, когато набраха най-голяма височина.
        Но това се случва по-късно. Преди това Пеньо беше щастлив и написа: „Бригадирски пост”, „Съдба за всички”, „Дружба”, „Нагоре по склона”, „Нощна смяна” и дори бригадирската поема „Нови хора”. Поетичният глас на бригадира- поет е декларативен, лозунгов, на моменти подражателен, но бодър, маршов:

Пеньо Пенев – поет на бригадирската младост? facebook image
Публикувано от: Йордан Димитров


Време за равносметки 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.