Пенелопа на ХХ век

Друг ключов текст в който Багряна резюмира житейската си философия е Пенелопа на ХХ век . Ако стихотворението Ръцете е по-скоро ретроспективно философско осмисляне на съдбата на човека, то цикълът Пенелопа на ХХ век е прицелен към емблематичната за поетесата тема за женската съдба. Много от мотивите за творчеството й са събрани тук- като се започне от покорното очакване, мине се през бунта срещу обичайното и се стигне до характерната Багрянина диалектика на родовостта и безродността.

Чувството за някаква несъзнателна предистория е изключително силно в нейната лирика. При цялото си свободолюбие и протест срещу традициите поетесата носи у себе си усещането за родство с някакво някогашно битие. В този смисъл тя неизменно се изживява като бунтовна потомка. Така Пенелопа на ХХ век започва с представата: ИЗМЕСЕНИ СМЕ от утайките на миналото. / Незнайно напластени с вековете в нас . Миналото е формулирано чрез една търсеща- отхвърляща и откриваща - динамика на изказа. То е неизбежно зло или добро, бреме тъмно или светъл дар, скъперник събиращ купища от смет и злато , неуморим, неумолим, безсънен архивар . Чрез това повтаряне- развиване на образите лирическият автор заявява дълбоката си причастност към търсената истина, сякаш признава че осмислянето на понятието за минало, нещо повече - за колективно минало е част от личностната му история. Тази свързансот е и експлицитно изразена :

И ето - има ли костица в моя череп,

овал на мойта плът, на пръстите ми нокът,

полет на моя дух и порив в моето сърце -

които нямат своята прамайка или праотец?

Миналото обаче е интимна съдба- богатсво или тегоба, от която индивидът не може да се откъсне в настоящето си битие: О, минало! Ти живееш въпреки протеста или волята ни в нас-/(...) записвал равносметките на нашите победи / и каталозите на нашите омрази и любов! Така то лека-полека се превръща в разрастваш се символ на несвободата, пред който хората търсещи или творящи свобода ( алчущи или творци на свобода ), се оказват по правило измамени или поне безсилни ( според творбата те са само марионетки в ръцете на предисторията си ):

О, тези страшни и невидими конци,

които ти отпущаш или дръпваш, но не скъсваш,

които теглят нашите съдби и свързват ни

с умрелите прапрадеди и се неродените правнуци!

Вечният Багрянин порив към разкъсване на обвързаностите и зависимостите тук е изразен в една от най-ярките си хипостази:

Бих искала с един безумен скок в безкрая