Пенчо Славейков продължител на реалистичните и демократичните традиции

Животът на Пенчо Славейков е поредица от противоречия. От една страна той поддържа становището, че демократизирането на изкуството е унижение, че писателя трябва да твори откъснат от обществото, възпявайки само своите мисли и вълнения. От дръга страна се възмощава на поетите откъснали се от действителноста. Славейков е дейна, богата и сложна натура изтъкана от безброи противоречия. Корените на тези противоречия трябва да се търсят в противоречивите фактори оказали влияние върху оформянето на Славейковите естетически възгледи. Той живее в едно общество когато изторическото развитие стъпква идиличния патриархален свят и го заменя с нови отношения навред се ширят низки цели и идеали. Славейков ненавижда това общество и в момент когато всички се интересуват единствено от собствените си печалби, поетът мечтае да издигне равнището на нашата литература до равнището на европейската. Често се чувства самотен, зблъсква се само с несправедливости и убиди, на запазва в себе си вярата в доброто.

Мечтателен тих и нежен е поетът в стихотворението Сън за щастие. Дълбоко вълнуващо в стиховете требти мотивът за любовта. Тази стихозбирка е една от най големите изненади за Славейковите съвременници с безкрайно учудване те изведнъж разбират, че острия сатирик може да бъде чувствителен, нежен лирик, способен да предаде и най лекия трепед на човешката душа. Чувството е спокойно и улегнало, дори любовта тази неспокойна и вечна вдухновителна у него е тихо щастие и пленителна хармония между влюбените. Любовното чувство е вечно и възвишено , чисто то е нежно и поетично като сливане на две капки роса. Любовта е сън, който неноси тъга, а потапя лирическия герои в тиха мечтателност. Само цветето на любимото момиче и свежия аромат пораждат безброй асоциации в влюбеното сърце на поета. Върху устните му напират нежни думи, любимата е назована трепно и любовно.

Любовта променя света, превръща есента в пролет, любовта е стимул и светло вдухновение. Славейков е далеч от драматизма на Яворов, далеч от горещината на преходната страст. Любовта у него е нежна, като най-хубаво цвете изповедна без бурни преживявания. Образът на любимата е красиво поетично видение, да което той почти несмее да се докосне. За първи път в