ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - ТВОРЧЕСКИ ПОРТРЕТ

Пенчо Петков Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на видния български възрожденски деец, народен поет, общественик и демократ Петко Рачев Славейков. От 1866 до 1876 г. Пенчо е ученик в Трявна. Тук прави своите първи литературни опити, подпомаган от брат си Райко. По-късно учи в Стара Загора, където баща му е назначен за учител през 1876 г. През следващата година войските на Сюлейман паша отново завземат града и го опожаряват. Момчето се изгубва в пожара и преживеният ужас завинаги остава в спомените му.

След Освобождението семейството живее в Сливен и Търново, а от 1879 до 1881 г. в София. Преместват се в Пловдив, когато Пенчо е петнадесетгодишен. Петко Славейков и съпругата му Ирина възпитават децата си в родолюбив дух. От малък бъдещият поет слуша приказките и песните, с които майката будна и умна жена приспива многобройната си челяд: петима синове и две дъщери. По-късно в Пловдив обичта на Пенчо Славейков към народното творчество прераства в осъзнат и траен интерес. Той помага на баща си в събирането на автентични образци от родния фолклор песни, приказки, предания.

Малкият Пенчо е известен като енергично и жизнерадостно дете. В спомените си за него Тодор Влайков пише: ... Помня го като ученик в Софийската гимназия. (...) Помня го много добре едно мургаво, дребничко момче, но извънредно палаво и пъргаво. Движеше се между учениците, закачаше ги, винаги изпъкваше със своята буйност и несдържаност. Беше спечелил име със своята палавост. През зимата на 1884 г. Пенчо Славейков заспива на пързалката върху заледената Марица, изморен и изпотен от буйната игра. След силната простуда заболява от тиф. Три месеца се бори със смъртта и по чудо оцелява, но здравето му е невъзвратимо увредено. Частично парализиран, той е обречен цял живот да ходи с бастун, говори и пише с неимоверни усилия. Нещастието преобразява изцяло характера му буйното, весело и енергично момче, главатар на тайфа ученици, се превръща в меланхоличен и самовглъбен юноша. Литературата се превръща в негова единствена утеха и духовна опора. Особено силно въздействие върху него оказва книгата на големия руски писател Иван С. Тургенев Живи мощи. Тя открива на физически непълноценния младеж поезията на уединението, живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди и свои гледаха като на мъртвец. Идеята за непобедимостта и величието на човешкия дух, който преодолява страданието и излиза от него по-силен и извисен, мобилизира болния Славейков за борба с живота и със себе си. По-късно под влиянието на творчеството на Фридрих Ницше, Хенрих Ибсен и Хайнрих Хайне този възглед се оформя окончателно като негова житейска и творчества философия. Силната творческа личност, горда в своята самотна борба се превръща в идеал на основателя на индивидуализма в българската литература.