Елин Пелин

Печена тиква

Душко Добродушков, архивар при окръжното управление, като занесе веднъж на

подпис някои книжа в дома на господин управителя, намери го, че яде заедно с

жена си и децата си тиква, опечена цяла на фурна.

Господин управителят, като подписа книжата, отряза едно парченце от тиквата и

любезно го предложи на своя архивар:

- Заповядайте, господин Душко, да видите каква чудесна тиква! Само малко е

прегоряла, но няма нищо. Ще извинявате.

- А, благодаря, благодаря, господин управителю! - отговори сконфузено

архиварят, - аз таквоз... тикви не обичам.

- Как тъй? Вие сте от село, моля ви се, а да не обичате тиква!

На Душко му ставаше неприятно, когато му напомняха, волно или неволно, че е от

село. Той се зачерви от срам.

- Да, но... стомахът ми, знаете, господин управителю, е отвикнал от такива

работи - отговори той, като клатеше глава и мръщеше лице.

Очите му неволно пробягнаха по захаросаното парче тиква с почервеняла и

съблазнително прегоряла кора и в гърлото му се набраха слюнки. Той не смееше да

ги преглътне от страх да не разберат слабостта му.

- Де заповядайте де, не свенете се! - канеше го любезно управителят, - аз

толкова години не съм турял тиква в устата си и се пак стомахът ми я приема!

- Не мога, господин управителю, противно ми е на стомаха, не мога да я накуся

даже! - отговори Душко и си помисли: гледай, какво диване излязох, трябваше да

взема!

И за да не стои повече срещу изкушението, той се поклони смирено, рече "сбогом"

и излезе.

Като се намери на улицата, той свободно преглътна слюнката си и пак укори себе

си:

- Диване съм си, диване, и туйто! Гонят ли те - бягай, дават ли ти - взимай,

ама де главо, де!